Петър Константинов: История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001

Това от историческа и морална гледна точка беше най-важното, което ръководителите на социалистическата партия не можаха да направят в последните дни, часове и минути на своето управление. Просто, липсваше им етиката, гражданското чувство и човешкото поведение за това.

През февруари и март, при служебното правителство на Стефан Софиянски, демократичните сили се готвеха за избори и за нов мандат на управление в тежките условия на валутен борд и на икономическа разруха. Нова кавалкада от „съидейници“ се вливаха в редовете им, защото предстоеше най-важното — „разпределението на постовете“. Но какво всъщност носеха те? Какво щеше да бъде новото демократично управление и до какво щеше да доведе? Сега, в ранната пролет на 1997 г., не знаеше никой. Най-малко — ненаписаните още страници на българската история.

Драматичните събития от края на 1996 и първите седмици на 1997 г., представени по-горе, в общи линии имат всъщност свои много по-дълбоки политически, икономически и финансови причини. Макар, че това се отнася и за други крупни събития в новата ни история, поради своята актуалност, горният прецедент заслужава да бъде разгледан по-отблизо. Доколкото това е възможно при достъпните засега документи.

Вярно е, че както на 10 януари 1997 г., така и в последвалите ги 26 дни в столицата и други градове на страната внушително множество граждани и студенти, излезли на улицата, сякаш определяха със справедливия си протест хода на събитията. Поне така изглеждаше на пръв поглед. Политическият елит на опозицията, обладан от надежди и очаквания, чувстваше, че нещата се развиват в желаната посока. Каква беше тя и как щеше да се осъществи, оставаше загадка. Вероятно само единици, включени най-пряко в „играта“, разполагаха с някакви сведения. Колкото за студентите шествията бяха своего рода „купон“, на който те се забавляваха, принуждавайки опозиционните лидери на подиума (някои от тях на почетна възраст) да скачат до изнемогване под нескончаемото скандиране: „който не скача е червен…“. С една дума в ход беше блед вариант на „нежната революция“.

Съществуват обаче не малко доказателства, които очертават тези събития като финал и външна изява на една много по-сложна и планирано проведена операция.

Трябва да отбележим, че в почти всички посткомунистически страни Западът, след промените от 1989 г., нямаше нито време, нито намерение да създава нов финансово-политически и финансови-икономически елит. „Перестройката“ на Горбачов му беше поднесла на табла формулата: кооптирането във властта на определена част от заварения партийно-политически и финансово-икономически елит, ловко преформирал се за невероятно къс период на капиталистически релси. След продължителни десетилетия безплодни опити в „социалистическото строителство“ сега този елит показваше вълчия си апетит да осъществява „строителство на капитализъм“. Тази, неочаквано поднесена възможност, се оказа несравнимо по-апетитна, безконтролна и печеливша участ за „избраниците на съдбата“. Поради изложените в предхождащите страници обстоятелства, в този сюблимен момент в България нямаше каквито и да са реални дисиденти, каквито и да е реален демократически коректив на ситуацията, както това беше в Чехия, Полша или Унгария.

При управлението на Виденов именно тази олигархия, имплантирана в „приятелски кръгове“, осъществяваща дейността си чрез кредитни милионери, мафиотски групировки, изнесе зад граница ограбените от населението и държавните фондове стотици милиони във валута и напълно логично доведе икономиката на България до крах.

Този крах обаче засягаше пряко или косвено интересите в страната както на западните, така и на постсъветските политико-финансови и икономически формации. Застрашени бяха настоящи и бъдещи стратегически техни интереси в България. Правителството трябваше да бъде сринато. Както винаги в такива случаи подготовката бе започнала предварително.

През пролетта на 1996 г. вътрешният дълг на България (дългът на държавата към населението), като резултат от споменатото по-горе брутално ограбване чрез износ на пари, достигна 600 милиарда лева. От мафиотските, паразитиращи върху държавния организъм финансови структури и банки — 17 фалираха или бяха поставени под особен надзор. През май 1996 г. цените на основните хранителни продукти показаха рязка тенденция към увеличение. Страната се оказа неочаквано пред липса на зърно. През цялата 1996 г. реалната месечна лихва беше отрицателна. Обикновените български граждани бяха ограбвани с нови стотици милиони — както от фалита на банките, така и от отрицателните лихви. Отиваше се към финансова криза. Все по-необходимо ставаше въвеждането на валутен борд. Банките, кредитните милионери и външните финансови структури, с преки интереси в страната ни, имаха нужда от екстремна хипе-ринфлация. Този невидимо дирижиран процес започна при сравнително ниски котировки на долара през последната четвърт на 1996 г. — 150–200 лева за долар. В навечерието на събитията на 10 януари 1997 тя все още не беше надхвърлила 580 лв. за долар. Такова сриване на лева беше все още недостатъчно за тези, които искаха хиперинфлацията. Паралелно с уличните демонстрации, пълната обърканост и безпомощност на социалистическото правителство и особено чрез непрекъснато усилващата се зашеметяваща медийна пропаганда в по-малко от месец доларът достигна 3000 лева.