Обезпокоителни бяха както нереалистичните представи на демократичните сили за подкрепа от страна на електората, така и назряващо разцепление в СДС. Въпреки активните опити за разбирателство между двама спорещи лидери в СДС (с оглед запазване единството на коалицията и недопущане на абсолютно мнозинство на социалистите в парламента), резултати не бяха постигнати. От скромния принос като независим общественик, опитал се да даде подкрепа за това разбирателство в името на демокрацията и просперитета на народа ни, останах с изключително тягостно впечатление, че не толкова принципи и идейни различия, но преди всичко лични мотиви са в основата на разединението. Непосредствено преди изборите Ст. Савов сключи споразумение с Анастасия Мозер и бе образуван „Народен съюз“, участвал самостоятелно в изборите.
На 18 декември 1994 г. БСП и коалиция получи 43.5%, СДС — 24.2%, Народен съюз — 6.5%, ДПС — 5.4%, Български бизнес блок — 4.7%. Дертлиев, Ал. Томов, Патриотичният съюз на Гиньо Ганев, въпреки всички напъни, останаха извън парламента.
След отчитане незадоволителните резултати от изборите начело на ръководството на СДС бе избран Иван Костов — икономист с подчертана прагматична насоченост, бивш министър от кабинета на Дим. Попов и Филип Димитров.
В първите месеци на своето управление социалистическото правителство на Жан Виденов бързо изразходва по-пулистките си обещания, закъсня почти година със стопираната без друго от правителството Беров „структурна реформа“ и още в началото беше фактически обсебено от финансови групировки и „приятелски кръгове“. Едва когато се убеди, че се намира в „средата на блатото“ и бе притиснато от международните условия и изискванията на Международния валутен фонд, направи опит за начални стъпки в „структурната реформа“ и предизвика най-тежката финансово-икономическа криза и собственото си сгромолясване.
Още в началото на 1996 г. тези тенденции бяха вече очевидни, станаха съвсем реални през пролетта и лятото, за да достигнат драматичния си финал през есенно-зимния период на същата година.
От своя страна СДС се освобождаваше бавно от тясно партийно-политически рамки и търсеше нови формули за общонационална изява на идеите си. Търсеха се нови, неиз-хабени и некомпрометирани среди, свързани с различни слоеве от народа. Положението им на опозиция и поуките от близкото минало ги бяха освободили от доста негативни комплекси на властта. Личностите и техните възможности, събитията и техните последствия добиха истинското си значение. Това беше всъщност логично, но и мъчително съзряване на едно общество, минало през емоции, надежди, изпитания и разочарования.
И все пак, някои още вярваха в митологеми, наложили се през изминалите драматични години, в които случайното се представяше като закономерност и ефимерното си присвояваше историческа гаранция. Една от тези митологеми беше президентът Желев — изкуствено насищан както с плюсове, така и с минуси.
Ще направя кратко отклонение, за да илюстрирам това. В края на 1995 г. група интелектуалци и общественици се яви при мен с предложение да бъда издигнат от тях като кандидат за президент срещу „престъпната политика“ на Желев (изявил вече желание да се кандидатира и за следващия мандат). Отговорих, че нямам никакви основания да наричам политиката на Желев „престъпна“ — нито по същество, нито спрямо нацията. Нещо повече. Ако президентът имаше някакво безспорно качество — то беше материл-ната му честност. Достойнство, за съжаление, съвсем оскъдно в българската политическа действителност. Отделен въпрос е, че през време на своето управление Желев беше предизвикал криза в демократичното развитие на България. Това се дължеше на субективни и обективни фактори, за които той носеше отговорност и които никога нямаше да му позволят да изплува отново на повърхността. Отговорих им също, че демокрацията, спасението от кризата и бъдещето ни налагат една-единствена кандидатура от страна на демократичните среди — и това е на СДС (бяха споменали вече имената на Йордан Соколов, Иван Григоров и др.). Всяка друга кандидатура, която би отвлякла гласове от СДС е против демокрацията, спасението и бъдещето ни. С това случаят беше приключен.
На 7 януари 1996 г. при мен се яви тогавашният зам.-председател на СДС Петър Стоянов и ми предаде покана на Иван Костов за незабавна среща с висши представители от ръководството на Съюза. На състоялата се няколко часа по-късно извън София среща, председателят на СДС в присъствието на зам.-председатели ми съобщи решението им да предложат кандидатурата ми за независим президент, подкрепена изцяло от СДС, без каквито и да било предварителни условия. Бях до известна степен изненадан. Това беше случай без прецедент в съвременната българска история — когато една партийно-политическа формация предоставяше пост номер едно на външен и независим представител. Нещо повече. Това беше доказателство, че СДС минаваше от обикновена партийно-политическа формация в общонационална обединяваща сила.
Читать дальше