Алеко Константинов: Иди му се надявай (Етюд)

… Най-сетне, макар и самоубийца, дадоха разрешение да го погребем на Орландовци. И погребахме го.

Бедният Горан!… Какви тъжни мисли ни навяваше печалният край на обичния другар!…

Отиде в черната земя този, чийто живот бе едно чисто, бяло поле, върху което никакво пятно не се лепна. Скромен до наивност, наивен до глупост, той прекара живота си с еднообразието на пустинник, със спокойствието на философ, в непорочността на девица. Ний го обичахме. Обичахме го за това, защото не резонираше и в никой случай не натрапваше другиму своите житейски правила и не осъждаше ония, които се отклоняваха от тези правила. Той проживя до последния си час все тъй равно и гладко, без бури, но и без апатия; без особени радости, но и без чувствителни тъги. Хвръкна животът му, без той да вкуси от чувствените удоволствия. Виното, песните, жените — не изглеждаше да възбуждат у него повече вълнение и желания от храната, книгите и съня. А красив беше, дяволът! Красив и умен. Надарен с всички условия, за да люби и да бъде любим. Ама на… Винаги с нас и между нас, додето ни ръководеше разсъдъкът — той изчезваше под най-благовиден предлог, щом чувствеността, чувствата вземеха връх и хванеха браздите на нашите действия. Никой никога не е забелязвал у него действие, което да се отклонява от строгата нравственост. Девица! И такъв си остана той до сетния час — чист, скромен и във висша степен добър. Ние се опитвахме много пъти да го поразвратим мъничко — това би ни доставило известно удоволствие, — но всичките ни усилия оставаха безплодни. Както и да е, ний все пак го обичахме, ний го и уважавахме. Помня веднъж, само веднъж, осмели се един от нашите другари — грубичък, но инак откровен — да пусне по негов адрес: „В тихото блато дяволи се въдят.“ Но ние всички се възмутихме и протестирахме.

Защо се той самоуби? — Това никой не знае и никога не би могло да се узнае, ако съвършено случайно не бях влязъл в стаята му тъкмо в момента, когато той бе глътнал отровата… В страшни мъки, с неописуеми конвулсии, той бе сграбил и смачкал между пръстите си няколко листа изписана хартия, която, щом ме видя, опита се да я разкъса със зъбите си или да я погълне — това не разбрах, но във всеки случай явно беше, че той искаше да унищожи тази хартия. Повален почти в агония в леглото си, Горан употреби такива усилия да сдъвче листовете, щото пред моите очи той се давеше, той се задушаваше… В този момент аз още не знаех, че е глътнал отрова… Когато се спуснах към него и го хванах за окървавената от зъбите му ръка, за да изтръгна от устата му хартията, която го задушаваше, той мигом се повдигна и като опря срещу ми един страшен поглед измъкна сдъвканата от единия край хартия, стисна я към пазвата си и с един подземен сипкав глас изговори: „Назад… нещастни… микроби…“ С тия думи той се повали на леглото, сгърчи се, протегна се, въздъхна и… издъхна. Неговата неочаквана смърт, неговите ужасни думи ме поразиха до такава степен, щото аз направих престъпление само и само да узная какво съдържаха тия фатални листове. Вместо да тичам за помощ, първото, което направих, бе да изтръгна из вкоченените му пръсти смачкалите листове и след като ги скрих, тогава викнах на слугата да тича за доктор Яви се доктор, констатира смъртта, разпита ме за последните минути, претърси леглото, намери под възглавницата един къс хартия с остатъци от бял лъскав прах, забележи следи от този прах и върху чашата, от която покойният бе отпил вода, и се разпореди да викат полицията. Съставиха акт, отнесоха тялото в болницата и аутопсията показа, че наистина нашият любимец Горан се е отровил…

Оплакахме го всички и го погребахме на Орландовци на другия ден.

В същата вечер, след погребението, прибрах се рано дома си, затворих се в спалнята си, с трепетно сърце разгърнах фаталните листове и почнах да чета… Аз и сега се чудя как не изгубих ума си в тази вечер, през тази нощ — толкова бе чудно, необяснимо, неочаквано, поразително всичко туй, което аз прочетох. Сега за мене е всичко ясно, да, но тогаз… тогаз бях до предела на полудата.

Впрочем четете:

Изповед на Горан Гордеев

Аз съм изнемощен. Моят организъм не ще може да издържи,… Неужели аз ще умра?… Да се опитам ли да напиша една изповед? Аз ще я унищожа после…

Горан Гордеев и изповед! Съвместими ли са тези неща? Да се изповядвам аз, значи да открия слабостите си. И пред кого? Пред тия, които ежедневно ме окръжават (защото за всичко останало человечество аз счупена пара не давам).