Алеко Константинов: Нещо шумолеше, ама какво беше!… (Фантазия)

Мойше Мордохай e истински син на нацията, която се гродее с имената и делата на Спиноза, Хайне, Маркса, Менделсона и цял сонм знаменитости. Мойше Мордохай днес съставлява част от армията на Българското княжество: той е войник в гарнизона на столицата. Наред с добродетелите, които отличават неговата нация, той, като верен тип на нацията, никога не е могъл да се похвали с повече кураж, отколкото се приписва обикновено на неговите братя по вяра. Още от детинство, един необясним, безпричинен страх се е загнездил в сърцето на Мойше и денем-нощем всякой внезапен звук е правил да се свива туй клето сърце: завие ли буря в комина, завие ли псе срещу месечина, за-киска ли кукумявка върху запустяла стряха или камбана гръмне зад гърба му — Мойше трепне като застреляна птичка и плахо, плахо вперя очи към посоката на страшните звукове, а сърцето му трепти, трепти, ще се пръсне… А внезапен пожар да избухне, а нощем пушка да гръмне, а в тъмнината някой да извика изотзад „дръжте го!“ — о, недейте, ради бога, клетото сърце на Мойше би настинало моментално… А това е жестоко, защото и без туй сърцето на Мойше е толкова пъти трепвало от страх, щото ако на всяко трепване благодарното отечество би го възнаграждавало с по един лев, то името на Мойше Мордохай би се споменавало наред с името на Ротшилда…

Днес Мойше Мордохай е войник, защитник на Отечеството от външните и вътрешни врагове… Бедният Мойше, за него ли беше тая страхотия! Хич, Мойше пушка да върти, с пушка да гърми — ай, ай, ай!… Що чудо сълзи проля Мойше, когато се разделяше със своята драгоценна съпруга, Хайка, за да постъпи в казармата. Реве Мойше, реве Хайка, реве тато, реве майка и обсипват с целувки детенцето си, Юда, немито и нечесано през цялата седмица на скърби и печали… Кой ще си науми за тоалета в такива тъжни минути: и Мойше не беше мит, и Хайка не беше счесана, и тато, и мамата. Аз не казвам, че големи трохи хляб или че дълги пера от лук, или че едри черупки от яйца бяха загнездени в техните сплъчкани къдрави бради и коси, аз не казвам, че целите им лица лъщяха от шарлаган, но все пак. Три дена се вече прощават, три дена стои недигната богата трапеза: и сушени сливи с овче месо, пържено със зейтин, и печени пожълтели яйца, мазани с шарлаган, и тиквено семе, и лук, и чесън, и какво не щеш!… Но где апетит в такива горестни минути на раздяла. И каква раздяла!… Жестоки хора, защо сега да не оставят на мира бедния Мойше, защо не го оставят да си седи спокойно пред скромния си сарафски джамлък и да услужва на нуждающите се с размяна, с проценти и със сладки приказки. Хич, Мойше за пушка човек ли е! Той е мирен човек, той е добра душа, той не може, той не иска да стреля, да убива. Единият спомен само гърмежа на пушка го привежда в трепет, а бездушните хора насила го втикват в една среда, в която само гърмежи се чуват…

Реве Мойше, реве Хайка, реве тато, реве майка облени със сълзи, прощават се:

— Сбогом, Мойше… офф, сладък Мойше… чакай още веднъж… по устата, по устицата…

— Сбогом, Хайка, тато, мама, Юда — сбогом!…

В кръчмата на тухларската фабрика, под западния склон на Курубаглар, един останал без работа бедняк допива последната си парица. Той е вече окончателно пиян, той е потопил вече цялата си тъга в отровната спиртова ракия, но стомахът гори и устата жаждат още, още… Подава той последната си монета, поема с разтреперани пръсти последната чашка и гътва между напуканите си устни смрадливата отровна влага. Той иска още, но напразно треперливата му десница шари из продънените джебове — няма вече пари, пропита е последната стотинка. Той не е нужен вече на кръчмаря — и кому ли може да бъде нужен в такова окаяно състояние! — И храбрият кръчмар го хваща за яката и без извънредни церемонии го изтласква зад прага на кръчмата. Накъде сега? Пияният не мисли и не може да мисли, па и да би могъл, какво ще намисли този бездомен бедняга. С неверни преплетени крачки поринва той към града. Неугасналото съвсем съзнание го упътва наляво, нозете му го влачат надясно, надолу, към плитката река; той поринва из стръмнината u, без сила да се задържи, зацапва из реката. Студените струи будят донякъде неговото съзнание, той стъпва на отсрещния бряг, набутва утъпканата към барутните складове пътечка и тръгва по нея със смътна мисъл, че върви към града. Алкохолът от минута на минута все повече замъглява съзнанието и замрежва очите му; той се отплесва от пътеката, спъва се и набраздената неравна почва, поринва по очи и се разплюсва като труп на земята, на стотина крачки от ближната барака на барутните складове, до самия бряг на реката. Пияният няма нито сила, нито воля да стане; очите му се заклопват, съзнанието му изчезва окончателно. Той спи вече дълбоко… Слънцето захожда, скрива се, настъпва мрак и покрива мизерията на спящия върху влажната земя нещастник…