Алеко Константинов: Бай Ганьо

Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия — и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец.

— — — — — — —

— Хайде всеки от нас да разкаже нещо за бай Ганя. — Хайде — извикаха всички. — Аз ще разкажа. — Чакайте, аз зная повече… — Не, аз, ти нищо не знаеш.

Дигна се глъчка. Най-сетне се съгласихме да почне Стати. И той почна.

Тренът ни влезе под огромния свод на пещенската гара. Ний с бай Ганя влязохме в бюфета. Като знаех, че тук ще се бавим цял час, аз преспокойно се разположих при една маса и си поръчах закуска и пиво. Наоколо ми свят — гъмжило! Па и хубав свят. Маджарите, знайте, не са ми твърде по сърце, ама, виж, маджарките — против тях нямам нищо. Залисан в шума, не забележих кога бай Ганьо изфирясал от ресторана заедно с дисагите си. Де бай Ганя? Чашата му празна. Огледах се наоколо, подирих с очи из целия ресторант — няма го. Излязох вън — на перона, — бре тук бай Ганьо, там бай Ганьо — няма! Чудна работа! Помислих, че е отишъл във вагона да прегледа да не е отпънал някой килимчето му.

Върнах се пак в ресторана. Има още половин час и повече до тръгването на трена. Пия си пиво и зяпам. Портиерът след всеки пет минути удря звънеца и равнодушно, с един ленив глас съобщава направлението на треновете:

„Хë-гëш-фë-кë-тë-хе-ги, Киш-кë-рëш, Се-ге-дин, Уй-ве дек.“ Няколко англичани пътници го зяпнали в устата, а той, види се, навикнал на вниманието, което обръща със своеобразния си език, засмива се до уши и с още по висок и дрезгав глас продължава: „Уй-ве-дек, Киш-кë-рëш, Хë-гëш-фë-кë-тë-хе-ги“. — с натъртено ударение на всеки слог.

Останаха още десетина минути до тръгването на трена. Аз се разплатих, заплатих и бай Ганьовото пиво и излязох на перона с намерение да го потърся. В това време под свода на гарата влизаше медлено един трен и, представете си, в един от вагоните на този трен, увиснал до половина на прозореца, лъсна бай Ганьо. Той ме забележи, почна да ми маха с калпака и отдалеч говореше нещо, което не можах да дочуя по причина на шипенето на локомотива. Аз разбрах каква е работата. Като се спря тренът, той скочи на земята, притече се при мене и ми разказа с голям примес от енергични псувни, които, с позволението ви, няма да повтарям, следующето:

— Остави се, брате, изпотрепах се от бяг.

— Какъв бяг, бай Ганьо?

— А бе какъв бяг! Ти нали беше се зазяпал там в гостилницата.

— Е? — отвръщам аз.

— Е? В туй време, разбираш ли, оня до вратата задрънка звънеца, па чух, че свирна машината, излизам — не можех да ти се обадя, — гледам, нашият трен потегли. Бре! Килимчето ми! Та като фукнах подир него, па бяг, па тичане — остави се! Хеле по едно време, гледам, поспря се, и аз — хоп! — та вътре. Един ми поизвика нещо сепнато — хеке-меке — аз, знаеш, не си поплювам, пооблещих му се насреща, показах му килимчето, нейсе, разбран човек излезе. Позасмя се даже. Кой да знае, че ще се връщаме пак назад. Унгарска работа!

Аз, грешен човек, от душа се смях на бай Ганьовото приключение. Бедният! Тренът маневрирал да влезе в друга линия, а бай Ганьо тичал, горкият, цели три километра да го гони — зер килимчето му вътре!…

— Ами ти от бързане забравил си да заплатиш бирата си, бай Ганьо.

— Аз я платих.

— Имал си бол пари — платил си я. Я качвай се, качвай се по-скоро да не припкаме пак подир машината — каза наставнически бай Ганьо.

Влязохме във вагона. Бай Ганьо приклекна над дисагите си гърбом към мене, извади половин пита кашкавал, отряза си едно деликатно късче, отряза и един огромен резен хляб и почна да мляска с един чудесен апетит, като издуваше със залъците си ту единия, ту другия образ и час по час опъваше шията си, за да може да преглътне сухия хлебец. Нахрани се бай Ганьо, пооригна се веднъж-дваж, изтърси трохите в шепата си, глътна и тях, измъмра под носа си: „Ех, да има сега някой да ме почерпи едно винце“, седна насреща ми, засмя се добродушно и след като ме гледа умилно цяла минута, рече:

— Твоя милост, ходил ли си, обикалял ли си тъй повечко свят?

— Ходил съм, бай Ганьо, доста.

— Ии, ами аз що свят съм изтръшнал! Ц… ц… ц… Ти остави Едрене, Цариград, ами във Влашко! Ти вярваш ли? Туй Гюргево, Турну Мъгуреле, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ, Галац — чакай да те не слъжа, в Галац не помня бях ли, не бях ли — всички съм ги изредил.