Алеко Константинов: Нещо шумолеше, ама какво беше!… (Фантазия)

Нощ. Откъм артилерийския склад се зачуват мерните крачки на приближающите се у тъмнината войници за смяна на караула. Войниците се спират последователно пред всеки барутен склад; произхожда шепнешком формалната смяна и на всеки нов часовой се внушава тържествено високата длъжност и голямата отговорност на този сериозен пост. Последният склад, до брега на реката, се поверява на… Мойше Мордохай. Сменяющият се часовой шепне в тъмнината на Мойше, че му поверява този склад, който е пълен с барут (ой, ой, ой…), с динамит (ай, ай, ай…), с бомби (вай…!), Всяка дума се стоварва като бухалка по свитото сърце на Мойше. Часовият продължава: „Та тизека че си отваряш очите да не дойдат някои харсъзе да оберат или, не дай боже, да запалат бомбата, зере ойде на гюрултия цела София. Разбра ли?“… Сърцето на Мойше като че пада в ботушите му, мравки запълзяват по гърба му, косата му настръхва, зъбите му заиграват ръченица… Сменените войници се постройват, дигват пушки на рамо и изчезват весело в нощния мрак…

Ами сега!… Мойше едва се удържа прав, нозете му треперат и се подсичат, очите му плахо облещени в тъмнината, дишането му се пресича в гърлото, устните и езикът съхнат, той сеща, той чува шума на кръвта в главата си, а сърцето му… ще изхвръкне, ще се пръсне клетото! Страх ужасен, неимоверен, до полуда страх обгръща цялото същество на Мойше. Бедният Мойше, устата му шепнат вече предсмъртни молитви; той мислено се прощава с милата си съпруга Хайка и целува къдравата червена косица на мъничкия Юда…

„Ай, ай, ай, шумоли нещо!“… С обтегната мигом пушка, със спряно дишане, Мойше се вслушва… но чува само своя собствен шум — шума от напора на кръвта в артериите. Той се взира, блещи си очите, но мракът скрива всичко около него. Тази тайнственост на нощта, тази ужасна тишина е прелитающите от време на време непонятни, мистериозни звукове карат Мойше да подскача от страх, да обтяга пушката си и да мушка въздуха напред-назад, наляво-надясно… Ако моментално би блеснала около Мойше светлина, неговият вид и неговите маниери биха залюлели от смях най-отчаяния ипохондрик…

„Ай, ай, ай, шумоли!“… Шумоли едва-едва под брега полупресъхналата речица, а всичко наоколо е тихо, тихо като в гроб…

„Шумоли, ой, вай, шумоли!“… Мойше обтяга пушката си по направление към шума. И наистина на стотина крачки от Мойше се зачува шум: заспалият пияница се пробужда със загорели от алкохола уста, става и се спуща към реката да утоли адската си жажда…

Косите на Мойше настръхват… Той иска да извика, гласът му е схванат… Ами сега!… Хайдути, барут, бомби, динамит — всичко се завъртява в главата на вцепенения и настръхнал от ужас Мойше. Той следи по шума непонятните страшни стъпки и се готви да стреля. Стъпките стихват до самата река. Мойше съзира, че там нещо почна да се белее, и веднага един рязък звук пресича тъмнината… Ай, ай… Мойше дига пушката, раз, два, три и… един гърмеж потресе нощта. Веднага от всички складове загърмяват пушки… Стреснатият пияница изчезва. Ужасна тревога! Мойше ни жив, ни мъртъв… Но ето, явява се цяла рота и Мойше дохожда на себе си, развързва му се езикът и стреснатата му фантазия рисува геройския подвиг, които от уста на уста облетя и стресна и зачуди пялата столица:

„Военните барутни складове нападнати нощес от двадесет души въоръжени до зъбите… Сражение с безгласни пушки… Още един миг, и двадесет милиона би хвръкнали на въздух. Не стига това: цялата столица рискуваше да се превърне в грамада от развалини“…

София, 19 март 1897 г. Щастливец

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/6272]

Последна редакция: 2008-04-15 09:00:00