Алеко Константинов - Иди му се надявай (Етюд)

Но защо да се откривам на тези глупци, на тези слепци? Аз тъй неподражаемо си играя с всичко, което се изпречва на жизнения ми път, щото и сто години още би могъл да остана в очите на това идиотско общество като идеален человек… Идеален! Mon Dieu, Mon Dieu… Да биха могли хората, да би могъл един само от тия глупаци да надникне в моя вътрешен мир, той би онемял от удивление…Впрочем, кой знай. Може пък и аз да се съмооблъщавам, може би лъжа, че само аз съм, на когото целият живот, всяка стъпка в живота е фалшива, преструвка… Ето на, Pall-Mall-Gazette разкри, че най-почтените лордове, които са били в светските си отношения образец на порядъчност, на благородство, на нравствена чистота — оказват се най-мерзки развратници. Цяла Англия, цяла Европа, цял свят дойде в ужас от тия разкрития. Но аз не се съмнявам нито на минута, не се съмнявам нито на секунда, че между тия, които най-много се възмущават, ако би имало възможност да се разкрият техните дела и техните сърца — то пред тях разкритията на Pall-Mall-Gazette би изглеждали като най-невинна играчка. И обществото, в което се въртя — кой знае и в него какво чудо гадости се крие, но стените не говорят… и в хорските сърца не можем да четем… Е, че ето аз например — какъв образец съм в очите на обществото, а пък какво чудовище съм всъщност. Значи, всичко зависи не от това какъв си, а за какъв можеш да се представиш. А това е, без съмнение, най-тънкото и най-трудното изкуство и ето защо глупците в повечето случаи колкото и да ги лустросва тъй нареченото възпитание, представляват ни се такива, каквито са си в действителност; а умните, напротив, в повечето случаи ни се представляват такива именно, каквито не са всъщност…

А отгде зная аз, че не са такива всъщност? Предполагам? По себе си съдя? Ами ако се лъжа, тогава? Ето единствения въпрос, който ме мъчи. Като ги срещам, като говоря с тях, аз си смятам на ума: „Преструвайте се вий, преструвайте се, колкото искате, аз зная, че не сте такива, каквито се представлявате в отношенията си към другите подобни вам. Кой знай на какви мерзости сте вие хранилища“. Но наистина, кой знай? Може пък и да не е тъй. Може ако не всички, то мнозина да са в състояние да изповядат във всякой даден момент всичките, даже и най-съкровените си помишления, без да има за какво да се червят всъщност. Неужели? Нима само аз съм таквоз чудовище, което винаги дърпа гема на своите истински чувства?

Но, инак пък може ли да бъде, боже мой? Ами че аз ако взема да разкрия даже една частичка от моите истински чувства и желания, обществото ще настръхне, цял поток хули ще се посипят върху ми, аз ще стана веднага изверг в техните очи… Най-малкото, което ще ме сполети, то е да ме обявят смешен, побъркан… Но каква полза от това? — Никаква… Не, сериозно, има ли някаква полза от това за мене и за обществото? — За мен в никой случай не може да бъде полезно, защото, щом почна да показвам моите слабости, обществото ще ме изложи на позор, ще ме изяде. И за обществото няма полза — то ще се ядоса, че се е лъгало толкова време да ме счита идеален човек… Тъй щото ще бъде глупост от моя страна да давам доброволно храна на хорското злорадство, на животинските им инстинкти. Затова — мога да играя ролята, както съм я играл досега, мога да скривам истинските си чувства и мисли, както съм ги крил до днес, и аз ще си остана в очите на глупците скромен, откровен, непорочен, умен, образован, здрав, красни… ха-ха, ха-ха!

Здрав и хубавец… Глупци, аз ли съм здрав и хубавец? Знаете ли вий, че по цялото ми тяло Венера е наложила своя печат, като е пощадила само лицето ми — поклон на богинята! — и го е пощадила, за да се мамите вий блеюще стадо? Моите „ах че хубави зъбя“ са изкуствени — това вий не знаете и няма да го узнаете, защото аз заключавам винаги вратата на моята спалня… винаги! И по-скоро ще убия человека, отколкото да го допусна да проникне в тази светая святих, в която единствено аз съм такъв, какъвто съм всъщност… Но няма и не може да има нужда да прибягвам до насилие: вратата е винаги заключена, ключалката затулена, завесата спусната и на външните врата е окачен звънец. Щом дръпне — аз съм нащрек. Всякога, когато някой иска да влезе при мене, раздражава ме и ме тревожи до такава стенен, като че разбойници ме нападат; аз излизам из кожата си и съм готов да унищожа омразния посетител; лицето ми приема такъв ужасен изглед, щото и аз от себе си трепвам, ако се видя случайно на огледалото, но… ролята трябва да се играе, аз дръпвам гема на чувствата си и с мек, нежен глас обаждам се зад вратата: „Сега, сега, моля ти се, почакай една минутка.“ И като прикрием мигом всичките следи на моята мизерия, аз излизам весел, засмян пред моя гостенин.

Читать дальше