Алеко Константинов - Иди му се надявай (Етюд)

Умен и образован!… Какво заблуждение!! Умен донякъде — да, защото инак как би могъл да си играе ролята докрай, — но образован! Че какво зная аз, глупци, какво зная аз? Затуй ли ме считате образован, защото от време на време изпущам като оракул по някоя гръмлива фраза? И тази фраза мигар мислите, че излиза от някакъв запас от знания? — Съвсем не!. Аз я открадвам от някоя книжка, от някой журнал и ловко навождам разговора тъй, щото да намеря случай да блесна със знания. И вий слушате с увиснали уши… ха-ха, ха-ха… Че какви познания имам аз наистина? История ли, естествени науки ли, право ли, математика ли, философия ли, изящни изкуства ли? — От нищо положително хабер нямам. А пък за всичко приказвам. Тоест аз не приказвам, но преструвам се, че земам живо участие в научните разговори и с една съсредоточена важност клатя главата и великодушно одобрявам с да, да, това е тъй, имаш право, а пък аз нищичко не разбирам… Ето где се изисква най-голямото изкуство: да умееш не само да скриеш своята умствена босота, но и да се покажеш образовай…

Доколкото съм откровен — това се види; но много ме задължава, като ме считат непорочен, а особено ми е смешно пък, като ме смятат за скромен. Аз — непорочен! Че има ли на света по-разпалена фантазия от моята? И затуй ли съм скромен, че не тичам подир почестите и подир жените? Че туй от скромност не става, а от това, че аз съм най-бездушният егоист на земното кълбо. Аз искам почестите да дойдат при мен, а не аз да тичам подир тях, аз искам жените да дойдат при мен, а не аз да хойкам подир тях. Аз не се унижавам като Мохамеда: като не отишла гората при него — той отишъл при гората. О не, аз никога няма да отстъпя, да преклоня глава. Аз не мога да се съглася с Овидия, нито даже с Шопенхауера, които ни съветват с търпение и с постепенен пристъп да печелим любовта на жените. Това е унижение за человеческото достойнство. Жените нали се борят за равноправие — добре, тогава нека бъдем равноправни… Разбира се!…

И най-сетне аз им наведох гордите вратленца. Да, наведох ги, наведох ги! Когато я докарах дотам, чу треска я разтресе, очите й потъмняха… скала да беше насреща й, би се поклатила, но аз… аз останах спокоен, като че бях излян от бронза. Веднъж само, само еднъж малко остана да се разколебая, когато тя, след като изтрая една тричасова вътрешна борба, ме попита: „Мигар аз никак, никак не ти се нравя?“ — аз едва-едва се сдържах и все мисля, че гласът ми трепна малко, когато отговорих: „хм, да… аз… таквоз…“

А всъщност няма жена, която да възбужда у мен най-цинични жаления.

Другите хора могат да преглътнат отказа, но аз… ако ще би и сама Афродита… аз би счел това за кръвна обида и… Ето защо аз нося винаги със себе си отровата, която изтръгнах от онова хлапе.

Някой път ми минува през ума, че съм побъркан. Не е за чудо…

— — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — —

Болестта се усилва. Моят разглобен организъм не ще може да издържи тази болест. Аз ще умра. Неуже ли аз ще умра? Аз?… Ще слабея, ще гасна и те ще дохождат да ме гледат… Аз нямам чисти здрави дрехи и те ще видят… Може би в огъня си ще бълнувам и те ще чуят… Не, решено: ще глътна отровата; но кога — днес, утре?… За револвер нямам кураж… В болницата няма да има познати свидетели, когато ще ме събличат…

Моя бездушен, гранитен егоизъм дали не е начало на грандомания?… От великото до смешното — една стъпка…

— — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — —

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/6273]

Последна редакция: 2008-04-15 09:00:00