Алеко Константинов - Бай Ганьо

— Е, хайде сбогом, че ме чакат клиенти — измъмра Гуньо Адвокатина и си взе шапката.

— Чакат те тебе дяволите… Нейсе. Хайде, сбогом. Па чувай, Гуньо, утре рано уводната да бъде готова. Много здраве!

Гуньо се упътва към вратата. След него стават Гочоолу и Дочоолу, на които бай Ганьо дава нужните инструкции.

— Чувайте бе, господа, че най-важното сме забравили — извика бай Ганьо подире им, — ами че как ще кръстим нашия вестник?

— Добре, кайш бе, бай Ганьо, ама че сме… такива! — отзовават се Гочоолу и Дочоолу.

— Туй е един сериозен въпрос — казва Гуньо Адвокатина — и знаете ли защо е сериозен? Защото онези дяволи взели всичките хубави имена, не оставили за нас. Ама все ще се намерят. Аз мисля, най си е на мястото да кръстим нашия вестник Справедливост , па ще прибавим в скоби едно фин дю сийекъл 1 1 Fin du siècle (бел. на Ал. К.) — Края на века (XIX век) (фр.) .

— Какво?

— Тя е французка дума, вий не я разбирате.

— Не щеме ний французки; латински, ако можеш, тури нещо, колкото за адет.

— Да му теглим едно Tempora mutantur?…

— Тегли му, ако си е на място. Ти, Гочоолу, на какво си мнение? — обръща се бай Ганьо.

— „Справедливост“ е хубава дума, ама чини ми се, че Народна мъдрост ще бъде още по-хубава — отговаря Гочоолу.

— Не съм съгласен — обажда се Дочоолу, — туй име много попско изглежда, по-добре Българска гордост да го наречем.

— Ами ти, Харсъз, какво ще речеш?

— Аз ли? Че знам ли аз? Да му изтърсим една Народна храброст , па да става, каквото ще. Ще турим за отговорен редактор Саръ-Чизмели Мехмедаа, а?

— Всичко бошлаф. Да ви кажа ли аз вам? — заявява авторитетно бай Ганьо. — Нашия вестник ще кръстим или България за нас , или Народно величие . Изберете си едно от двете.

— „Народно величие“! Съгласен! „Народно величие“! Тъй, тъй, да живей!

— Е сбогом, бай Ганьо.

— Сбогом.

Гочоолу, Дочоолу и Гуньо Адвокатина излизат.

— Ти, Данко, остани, ний с тебе ще пишем антрефилета.

— Добре. Заръчай сега да донесат мастика и мезе и да почнем работата. Па да не домъкнат пак кисела бамя, гледай там някое мезе по-като хората — тук вестник има да се пише, не е шега.

Донесоха мастика и мезе. Ама ще попита бай Манолчо, какво мезе? То не е важно, важното е, че бай Ганьо и Данко Харсъзина се запретнаха да ръководят общественото мнение.

— Данко бе, нашия комшия страшно ми се пери, учен бил, честен бил и н’ам какви дивотии. Да му теглим ли един калай?

— Калай не, ами със земята барабар го направваме — заявява специалистът на псувните.

И почва се писането… „Научаваме се, че…“ — пише бай Ганьо и излага върху един лист бяла хартия такива черни хули срещу своя съсед, за каквито не само че не се е „научавал“ някой път, но нито насън му са минавали. Пише бай Ганьо, пише и зачерква, той е все недоволен от ядовитостта на своите стрели: крадец е за него нежна думица, той я зачерква и пише хайдук , но тая дума е станала обикновена, бай Ганьо добавя пладнешки и я съединява с едно фатален . Съседът, жена му, децата му, родът му — излизат под перото на бай Ганя феноменални изверги… Той чете своето произведение на Данка Харсъзина. Данко, със светнали от мастиката очи, поощрява с въодушевление майстора на антрефилетата.

— Карай, карай, карай! Блъскай, майка му стара, пред нищо недей се спира, пред нищо! Блъскаай! — гърми Данко Харсъзина, като че командува някое артилерийско сражение…

……………………………

— Ето, господа, как се е основал органът на бай Ганя — завършва разказа си Гедрос.

Ние отворихме отново вратата на вътрешния салон и оркестърът гръмна чудния марш от Вагнеровия „Танхойзер“.

Прощавай, снизходителний читателю! Ти ще срещнеш в тази книжка някои цинични думи и сцени, аз не можах да ги избягна; ако ти можеш да изобразиш бай Ганя без цинизми — заповядай!

Прощавай и ти, бай Ганьо! Бог ми е свидетел, че винаги добри чувства са ме въодушевявали при описването на твоите истории. Ни чувство на злобно порицание, ни презрение, нито лекомислен смях не са ръководили моето перо. И аз съм чадо на своето време и известни отделни събития може би неволно са ме отклонявали от строгата обективност, но аз се старах да възпроизведа есенцията на печалната действителност. Твоите братя, вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ти, бай Ганьо, но те са засега на втори и трети план; те едва сега почват да заявяват за своето съществуване, а пък ти, ти си налице, твоят дух лети и обгръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат. Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш: