Алеко Константинов - Бай Ганьо

— Бошлаф. Аз не ща квас — заяви недоволен Данко.

— Ами какво искаш — пита го сърдито Дочоолу.

— Я кажи да видим?

— Да основем една банка! — изтърсва Данко Харсъзина.

— Ти си дурак!

— Защо?

— Оставете кавгите настрана — вмесва се бай Ганьо.

— Защо да съм дурак! — продължава разгневен Данко и стреля кръвнишки погледи към Дочоолу.

— Е, млъкни сега, седни си. Кажи, какво имаш да кажеш, за банката.

— Ама нека каже бе, джанъм, защо да съм дурак?

— Банка ще ми основава! Туй чева не е попара да я изсърбаш — ръмжи под мустак Дочоолу, смутен от погледите и застрашителния тон на Данка. — Попара ли е туй — банка!

— Попара е зер! — реве Харсъзина.

— Как така попара? Отде-накъде да е попара — зъби се Дочоолу.

— Млъкнете бе, хора. Затуй ли сме се събрали — успокоява ги бай Ганьо. — Дочоолу, седни на мястото си.

— Ама отде-накъде да бъде попара?

От дума на дума работата кабардисала; Данко Харсъзина, както го знаете, налита на бой, па и Дочоолу не си поплюва — ще се изтрепят, хеле бай Ганьо отсам-оттатък — успокоил ги. Данко си сядва на мястото и почва да излага своя план за основаванието на една банка. „Работата е лесна — ще издадем за пет-десет милиона акции, ще приберем парата, на тогоз назаем, на оногоз назаем, разбира се, с добра лихва, на търговци, на общини, па ако се намери правителството натясно — и нему някой и други милион. Ами! Ще речем да напишат един устав, половината кяр за нас, половината за акционерите. Башка — акции ще си задържим, пари я вложим, я не. Ти, бай Ганьо, си влиятелен човек, ще се изкашляш на две три капии и свършено!“

— Не е за твоите уста лъжица тая работа, има от тебе по-ербап хора, нека те я измътят, па ний ще си проврем гагите — заявява наставнически бай Ганьо.

Гочоолу и Дочоолу клатят одобрително главите си.

— Чакайте аз да ви кажа сега какво съм намислил — извиква авторитетно бай Ганьо и става прав. — Знаете ли с какво? Нито с трактир ще прокопсаме, нито банка ще уредим като хората, а пък твоя руски квас, Дочоолу, хептен проста работа, ами да ви кажа ли аз вам какво?

Гочоолу, Дочоолу и Харсъзина са превърнати в слух и нетърпение.

— Да ви кажа ли вам какво? А?

— Е, кажи де, стига си мълчал — продумва нервозно Данко.

— Шш! Бързата кучка слепи ги ражда. Да ви кажа ли? А? Господа ! Вестник да издаваме ! — изтърсва бай Ганьо и на лицето му изгрява тържество.

Ако някое морско чудовище се вмъкнеше в онзи момент в стаята на нашите събеседници, то едва ли би могло да увеличи поражающето впечатление, което произведоха последните думи на бай Ганя. В първата минута като вцепенени, в следующата — Гочоолу, Дочоолу и Данко Харсъзина почнаха да се споглеждат плахо-плахо, като че се питаха: „Да не е изхвръкнала, не дай боже, някоя чивия на бай Ганя?“ Не иде ни да се засмееш, ни да го съжалиш. Ще кипне. Еле Гочоолу най-сетне, страх не страх, решава се отдалече да му загатне:

— Твоя милост, бай Ганьо, обичаш сегиз-тогиз, хе-хе, да прощаваш, искам да кажа, обичаш… туйнака… зевзеклиците, та думата ми е, хе-хе…

— Какво?

— Не бе, бай Ганьо, аз само така рекох да… таквозинака… А бе, твоя милост, нещо вестник… сериозно ли?

— Как тъй „сериозно ли“? Ами че как инак? Разбира се, че сериозно! Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно. Ами как!

— Е, като бъде тъй, аз съм съгласен — заявява Данко Харсъзина.

— Тъй, ами как! Ще викаме Гуня Адвокатина, той е майстор на уводните статии, па ний — кое дописки, кое антрефилета, кое телеграми. Нали е работа да омаскарим тогоз-оногоз — за туй нещо не се иска кой знае каква философия. Данко, я се запусни, моля ти се, до писалището, та повикай тука Гуня Адвокатина.

— Тоз хайдучага видите ли го? — каза бай Ганьо, след като излиза Данко Харсъзина. — За псувни като бъде — остави го! Ще те изпсува тъй, че бъбрека ще те смъдне. Мати-маскара направя човека. Ама било право, било криво, и окото му не мига. Страшен вагабонтин!

Гочоолу и Дочоолу не може да се каже, че са били възхитени от тия качества на Данка Харсъзина; не може да се каже също, че в тяхното представление за вестникарството Данко се явяваше подходящ редактор. У тях все се съхраняваха възпоминания от друго време и от турско време, когато печатното слово все пак мътеше водата им, но не изригаше тая лава от адски хули и проклятия. Но бурята на диви страсти, бушующа в течение на цял ред години, но деморализующето влияние на деморализуваната преса, но грубият всепоглъщающ материализъм, но възможността за леко обогатяване при едно приспиване на съвестта по примера на ръководящите елементи — всички тия явления са покрили с такъв дебел слой техните по-чисти чувства, щото е нужно една цяла, не по-малко дълголетна и нова в същността си епоха да разкопава този слой от мерзости, додето изпъкнат като остатъци от минало величие тия заровени чисти чувства.