Ралф Питърс - Изменникът

Кучето пазач загряваше бавно. Сигналът не се промени, иначе щях да помисля, че е затворил. Накрая каза:

— Не сте в списъка. Обадете се през работно време.

— Трябва да говоря с него сега. Кажете му, че го търси Джон Рейнолдс.

— Не си в списъка, мой човек. — Можех да усетя как понечва да затвори слушалката.

— Чакай — му казах. Или извиках. — Триста милиарда долара. Дискети. Предай му това.

— Каква е тази глупост?

— Ако не го повикаш, Хънт ще изтърве доста пари. И ти гарантирам, че следващото, което изтърве, ще са нервите му. Нали знаеш какво се случи с лабрадора му?

— Изчакайте така.

Зачаках в почти хладната нощ. Загледан как страхотна мадама с ретро прическа зарежда пикапа си с газ. На колата й имаше стикер с надпис „Импийчмънт за президента — и за съпруга й“.

Гласът на Хънт прозвуча като гръмотевична буря.

— Какво си намерил? Какво има? Ти ли си, Рейнолдс? Говори.

— Аз съм. Искам да се срещнем.

— В теб ли са дискетите ми?

— Не.

Прати ритъма по дяволите и замълча.

— Алстрьом току-що ми каза, че са в теб.

— Трябва да те видя. Готвят ти номер. На шосе 50 съм, на петнайсет минути от Мидълбърг. Тръгнал съм към теб, но искам да съм жив, като се срещнем.

Хънт се изсмя, но веднага се усети и прекрати шума.

— Много си смел, Рейнолдс, да знаеш. Казваш, че дискетите ми не са у теб, но искаш да се набуташ направо в устата на лъва. Да не би и ти да се опитваш да ми въртиш номера? Или си се побъркал съвсем?

— Изпитай ме.

— Проклет да съм, ако не го направя. Идвай. Ще си поговорим и ако се ебаваш с мен, собственоръчно ще ти извия врата.

Вратите на имението на Хънт зееха отворени. Изглеждаше безлюдно, но бях сигурен, че момчетата му ме наблюдават. Около миля карах по служещия за алея селски път, обграден от шпалир черни на светлината на фаровете дървета. Пътят беше равен, но създаваше илюзията, че се спускаш надолу към все по-дълбока тъмнина.

Изведнъж дърветата свършиха и теренът стана по-стръмен. Изкачих се на малък хълм. Отвъд равнината пред мен различих два силуета, въоръжени с ръбатите, къси автоматични карабини, които приличат на произведения на модерната скулптура.

Зад тях над дърветата разпръскваха светлината си два червени прожектора. Спуснах стъклото на прозореца и шумът от двигателя потвърди подозренията ми: от частното летище на Хънт току-що беше излетял самолет. Интересно дали излитането беше свързано с моя проблем или с поредната велика конспирация по превземането на света — с оръжие или пари, за Хънт това нямаше значение.

Още един отбранителен вал дървета. Леко движение, но може и само да ми се беше сторило. Добри войници, застинали в очакване на вражеската атака. Почти очаквах да видя очертанията на вкопани в земята танкове.

Разпознах голямата къща по ярката светлина. В последния момент успях да натисна рязко спирачките и да избягна металната врата на портала. Не си я спомнях. Но от последната ми визита се бяха случили още много други неща.

От храстите се появиха три момчета, облечени в черно. Единият застана пред вратата, в светлината на фаровете. Насочи към предното стъкло на колата ми оръжие, толкова ръбато, че почти наподобяваше свастика. Останалите двама безшумно минаха от двете страни на пътя. Беше ми заповядано: „Излез от колата. Ръцете на тила.“ В гласа нямаше злоба. Изпълняваха задълженията си със същото професионално безразличие, с което тийнейджър взима поръчката ти в „Макдоналдс“.

Едно от момчетата ме претърси по начин толкова обстоен, че би направил добро впечатление на клиентите на „Мосю Пол“. Ставаше за охрана на някой затвор с особено тежък режим. След мен се прехвърлиха на колата. Прегледаха я от всички страни, дори и отдолу. С фенерчета.

Сред мангизлийското спокойствие на Мидълбърг Хънт си беше спретнал малка армия от командоси. С черни униформи. И почернени лица. За тия тук военният живот не беше просто хоби. Когато делегацията по посрещането привърши с мен и взетата ми под наем кола, един от тримата просто съобщи нататък: „Чист е.“ Онзи със смешно малкия автомат отвори портала.

Подкарах по нагорнището до къщата и паркирах до два камиона. Още проверки. Когато стигнах до входната врата, Хънт вече я беше изпълнил с тялото си. Минотавър, черен на фона на осветеното антре.

— Чудех се дали няма да те хване шубето в последната минута. После си казах, не, тоя тук мина през прекалено много неща, така че ще държи да доиграе партията. Влизай.