Алън Кол - Далечно царство

— Можехме да спечелим — промърмори той. — И ще спечелим.

И без да отмести поглед, без да промени изражението си, се плъзна по пода, сграбчи дългата сабя, която лежеше там, и замахна да ме посече. Но аз вече се бях отместил. Третата и последна част от подаръка на Халаб ме беше осенила. Бях „видял“ дългата тънка сабя точно преди Дженъс да скочи… и бях разбрал какво ще направи. Щом той замахна, времето спря и аз спокойно се отдръпнах от обсега му.

— Не, Дженъс — казах аз. — Не го прави. Защо да се избиваме? — Казах го и сам не си вярвах. Не се лъжех — просто това бе последната част от мен, която все още се биеше срещу унищожителния край на тази трагедия.

Дженъс не отговори, а атакува още един път. Острието блесна, сякаш беше направено от диамант, и разпръсна из стаята хиляди и хиляди светлинки. Отместих се… и ударът мина покрай мен.

Той пак зае позиция. Пресегнах се и хванах дръжката на сабята. Знаех къде е. На стола до леглото. Измъкнах я от ножницата. Беше или същата, или точно като онази, с която ме бе спасил от сводника на Мелина. Дженъс отново замахна, този път към лицето ми. Вдигнах сабята, с трясък отбих удара и диамантеното острие — а може би наистина беше диамант — се пръсна на парчета.

Парчетата увиснаха във въздуха. Извъртях сабята и мушнах. Всеки мускул, всеки нерв, всяка частица от тялото и душата ми бяха съсредоточени във върха на острието. То се заби в гърдите на Дженъс, премина през тялото му и „видях“ цяла педя обагрена в червено стомана да щръква от гърба му. Последният подарък на Халаб, който проклинах, изчезна.

Не помръднахме сякаш цяла вечност. Дженъс гледаше смаяно, като пророк, чието предсказание се е оказало лъжливо. Отвори уста, но вместо думи или писък от нея бликна кръв. Олюля се. Пуснах дръжката на сабята. Дженъс направи една стъпка напред, после падна на колене. Ръцете му се вдигнаха да хванат острието, забито в гърдите му. Падна, по гръб. Сабята стърчеше от гърдите му. Очите му бяха затворени; после се отвориха; погледът му се плъзна покрай олюляващия се ефес на сабята и спря върху лицето ми.

— Когато… сабята излезе от гърдите ми — промълви той прегракнало, — с нея ще излезе и душата ми.

Кимнах. Всичко пред очите ми пак се раздвои, но не от магия. Лицето ми беше мокро.

— Помниш ли… — прошепна Дженъс, — веднъж ти казах, там, до кръчмата, където се видяхме за първи път… че да срещнеш червенокос човек… е… е щастлива поличба. — Стисна зъби от болка, но успя да се усмихне. — Поне… поне… намерихме Далечното царство.

— Намерихме го — казах аз. И повторих по-твърдо: — Ние го намерихме.

Дженъс се сгърчи от болка.

— Извади… сабята — каза той. Не ме молеше, заповядаше ми. — Извади я… преди да опозоря… гордостта си.

Измъкнах сабята от гърдите му. И когато тя излезе, душата му отлетя в прегръдката на Злокобния вестител.

Дженъс Кетер Грейклок, принц на Кострома, капитан и рицар на Ориса и почти благородник на Вакаан, търсачът на Далечното царство и, да, човекът, който беше бил мой приятел, беше мъртъв.

Сега вече съм към края на това пътешествие; докато пиша тези редове, чувствам тежестта, когато вдигах тялото на Дженъс от колата. Сълзящите ми очи гледат през други, по-млади, и аз ясно виждам пътя, по който теглехме колата нагоре, за да достигнем върха на Свещената планина. Сержант Мийна и другите пристъпиха да ми помогнат, но аз им казах да се махат. Трябваше да свърша всичко сам.

Вдигнах товара си и тръгнах към огромните руини на олтара на древните. Запрепъвах се към него, така слаб, какъвто съм сега; и съм уморен, толкова уморен, и се моля за младежките си сили, за да не рухна. Перото ми трепери от усилие, когато вдигнах Дженъс на камъка. Положих го там и задъхан отстъпих крачка назад да видя човека, който ни бе довел тук.

А, това си ти, Дженъс! Вече те познавам, Грейклок. Виждам голата ти плът на камъка и раните на големия ти провал по тази плът. Но още не съм свършил. Почакайте да свърша. Мийна пъха в ръката ми шишето и аз поливам с масло трупа на Дженъс. Сега трябва да се моля, но не зная думите на древните, затова казвам само: „Сбогом, Дженъс Грейклок“.

Запалих огъня и се дръпнах от гневния пламък. Езиците му яростно обхванаха тялото, плъзнаха най-напред по чародейните белези; и белезите изчезнаха, и аз видях как Дженъс се преобрази, как стана млад и красив, както когато се срещнахме за първи път и бяхме невинни.

Сега е моментът да кажа онова, което не казах. Ти беше мой приятел, Дженъс Грейклок, но ти ме предаде. Ах, но нали тези проклятия са минало. Нали не започнах това описание, за да развреждам стари рани, а за да излича белезите, също както огънят на олтара изличи белезите от Дженъс! Тук всъщност описвам две пътешествия: едно за онези, които ще четат моите записки, и друго за самия мен. Ние постигнахме голямо нещо, Грейклок и аз. Ние намерихме Далечното царство. А по-нататък Дженъс продължи сам. След неговите открития нашият свят никога няма да бъде същият. Е, аз бях този, който ги възвести на народа на Ориса; и аз бях този, който в крайна сметка спечели. Но аз не те излъгах, Дженъс Грейклок. Аз не те предадох като Касини. Моето перо копнее да заличи всички ненужни рани. И сега си мисля: какво, в края на краищата, стори ти за мен? Всичко, което видях, и всичко, което постигнах, беше благодарение на теб. Ти ни освободи, Дженъс. Ти открадна магията от потайните сърца на магьосниците и я направи обичайно средство за обикновените хора. И моята любима Ориса сега живее в мир и изобилие. Тези дарове не са ли достатъчни за прошка?