Алън Кол: Далечно царство

Въздухът до моето любимо животно заблещука и се появи силует, подобен на човешки. Знаех, че това е духът на Халаб, отворих уста за поздрав и внезапно порът и силуетът изчезнаха. Както и луната, звездите и всичко от амфитеатъра. Стана тъмно, сякаш се беше спуснал някакъв огромен похлупак. В центъра му струеше неясна призрачна светлина. Единственото, което бе останало от света, беше естрадата, колоните, поддържащи покрива и… Равелайн. Беше с кама в ръка.

— Много сполучливо — озъби се той. Вече не се правеше на небрежен. — Току-що допуснах последната си грешка с теб — оцених таланта ти за незначителен. Не можах да усетя, че има духове, които бдят над теб. Наистина много сполучливо. Защо не извика твоя брат или онзи звяр да те спасят в Ираяс, когато Грейф те отвлече? Или си подготвял капан за мен? — Равелайн поклати глава в почуда. — Тази магия крие двойна хитрост. Няма значение обаче дали ти преследваш мен, или аз теб. Този купол, този защитен екран е една от магиите, с които най-много се гордея. Той буквално ни запечатва. Ние сме недосегаеми за никаква известна ми сила, земна или свръхестествена. Направих я преди години, когато за първи път се сблъскахме с брат ни кой да наследи баща ми, проклета да е душата му, като владетел на Вакаан. Тя е, може би, най-съвършената версия на онази защитна магия, която направи Дженъс над теб и после я развали. Тя е защита срещу всичко и ще изчезне, когато аз пожелая това… или умра. Единственият й недостатък е, че не позволява използуването на друга магия от никого, дори и от мен, когато сме под купола.

— Така че това е, Антеро. Ти умееш да се бориш… аз също умея. Но аз имам и нож. Сега, без силите, които ми дават моите магии, но с това оръжие аз ще те изкормя. Искрено съжалявам, че твоите умения надвиха опитите ми да направя смъртта ти по-мъчителна, но така да бъде. Поне духът ти никога няма да бъде отмъстен, никога няма да намери покой и вечно ще странства. Този път, Антеро, аз ще се справя с теб. — Верен на думите си, той тръгна към мен.

Никога не съм се смятал нито за опитен боец, нито пък за пристанищен побойник, и не разбирах нищо от ножове, освен че най-разумното нещо е да се бяга с най-голяма бързина винаги, когато някой размахва нож. Дженъс обаче ни беше обучил какво да правим, когато застанем невъоръжени срещу нападателя. Има начини да се обезоръжи и повали човек, който държи ножа си нагоре или надолу или го размахва бясно пред себе си, сякаш очертава някакъв магически щит. Колкото до човек, който изчаква и гледа да ви заобиколи, да ви издебне и държи ножа почти допрян до бедрото или тялото си, и е протегнал другата си ръка напред, за да отблъсне удара ви… Дженъс се беше усмихнал мрачно и ни беше казал, че има две възможности: бягство или смърт.

Аз също приклекнах като борец, готов да се счепка с противника си… Надавах се, че Равелайн ще удари прибързано и ще мога да го хвана за китката или да го ритна. Наблюдавах само очите му — знаех, че мога да доловя навреме и най-малкото движение на камата. Той замахна веднъж, после още веднъж, но аз успях да се отдръпна. Камата му още един път проряза въздуха и този път ме настигна. Острието се плъзна по вътрешната страна на ръката ми, но за щастие нямаше засегнат кръвоносен съд. Не обърнах внимание на раната… и продължихме да се дебнем. Равелайн леко промени тактиката си и скъси дистанцията; изтикваше ме все по-назад. Искаше да ме притисне до стената и да ме прикове като препарирана пеперуда. Отстъпих назад, блъснах се в една от колоните и за момент изгубих равновесие. Равелайн се спусна да ме промуши в сърцето, аз бързо се дръпнах настрана, ножът му ме одраска по гърдите… но юмрукът ми се заби в лицето му. Той изкрещя от болка и падна. Носът му беше счупен, от ноздрите му бликна кръв. Ръката му обаче все още стискаше ножа. — Откога не си изпитвал болка, твое невеличество? — запитах аз. Човек, който толкова обичаше да слуша собствения си глас, може би щеше да се повлияе от подигравката ми. — Откога, жалки принце, който никога няма да стане цар? Боли, а? Я си поплачи!

Устата му се разкриви в беззвучно ръмжене и той пристъпи към мен само с единия крак, като фехтувач. Всеки момент щеше да скочи. Стоях нащрек, без да се напрягам… оставяйки на инстинкта сам да намери най-правилната реакция.

Но той така и не скочи. Чух над нас леко стържене. Равелайн погледна нагоре, замръзна, очите му се изцък-лиха, устата зейна… и огромният камък, някога част от свода, който векове наред се беше държал на косъм върху главната колона, го смачка, както ботуш смачква скорпион. Умря преди да успее да изпищи… черният купол изчезна… и отново се оказах сред разрушения град, облян от лунната светлина. Втрещен от станалото, погледнах колоната. Въздухът заблещука и видях неясните очертания на човек. „Халаб“ — ахнах аз.