Не исках да му доставям това удоволствие, но имаше едно нещо, което трябваше да потвърди.
— Още ли си на служба при Нису Саймън?
Грейф се засмя с противния си смях и енергично закима.
— Той мисли, че съм… и ще му взема парите, докато неговите желания съвпадат с моите. Никога не съм напускал службата си при него, ако това искаш да научиш, и затова за втори път попадаш в моя капан. Три пъти, ако броиш и онзи път, когато изкормих твоя роб в Ликантия, за да взема косите ти за заклинанията на Саймън.
Разбира се, той беше убиецът на Ийнес. Постарах се да запомня, че трябва да отмъстя за тази смърт и да осигуря покой на духа му преди самият аз също да се превърна в дух. Слаба надежда просветна в гърдите ми.
— Разбира се — продължи Грейф, — ти сигурно се питаш кой е моят истински господар, след като Нису Саймън се закле да служи на принца.
Интуицията ми отново се потвърди. Мисълта, която ми беше минала през ума преди няколко часа, беше вярна: Равелайн наистина планираше да превърне нашите земи в кланица, настройвайки ни един срещу друг.
— Как той… и ти…достигнахте до Ираяс?
— Господарят Саймън не е тук — каза Грейф. — Той е в Ликантия и се стяга за поход срещу Ориса. Никога не е стъпвал в Ираяс. Когато имаш такъв силен господар като принца, не е необходимо да стоиш тук и да му целуваш пръстена. Саймън му служи от… по дяволите, ако зная със сигурност от колко, нали не спим заедно и не си споделяме тайните, но от много дълго. Аз научих за тия работи преди два-три месеца. А как съм дошъл тук? — Грейф за момент изглеждаше разтревожен. — За това не мога да говоря. Господарят Саймън ми заповяда да служа на човека, когото ще видя, когато се събудя, докато съм жив, направи заклинание и след това се събудих в големия замък на принца. Не че трябваше да ми нарежда да му се подчинявам, напротив. Аз познавам истинската сила, когато я видя… и заповедта на господаря Саймън всъщност е чест за мен.
Грейф стана и се заразхожда из килията. Тя беше пълна с всякакви приспособления за изтезания: въжета, халки, ръжени, камшици, клещи, огън, вода и менгемета. Палачът ми ги заоглежда едно след друго.
— С кое ли да почна? — чудеше се той. — Е, стига приказки. Само още едно нещо, Антеро, приятелче… — Гласът му премина в ръмжене, обхвана го омраза и дори нещо като възбуда… — Помисли си. Ти би могъл да имаш всичко, знаеш нали? Ако беше коленичил пред принца… можеше да бъдеш помощник на господаря Саймън, когато нещата се оправят, и цяла Ориса щеше да ти се покланя като на него. Ама не, ти си горделив! Сега ще съжаляваш за това. Сега… и през цялата вечност, която те очаква. Понеже принцът май няма да те остави да умреш истински.
Грейф вдигна един бич, опипа го и изсъска:
— Я да почнем с това!
И го стовари върху мен.
Няма никакъв смисъл да описвам изтезанията подробно. Онези, които искат да научат нещо повече, нека отидат в най-близката кръчма до някой затвор и поръчат пиене на някой тъмничар, който ще задоволи любопитството им. Достатъчно е да кажа, че Грейф бе следил внимателно собствените си изтезания и бе усвоил майсторски боравенето с различните инструменти за измъчване.
Трябва да отбележа само четири неща. Първо, че между палача и жертвата се създава известна връзка. Тя не е нито сексуална, нито несексуална и аз не знам как да я опиша. Познавам и други, прекарали дълго време в ръцете на палачите. Те са ми казвали, че жертвата ставала най-предан роб на своя палач, когато душата й напускала тялото в безкрайна болка. Второто е почти садистичното или мазохистично удоволствие, когато се превръщаш в хихикащ наблюдател на болката. Това чувство също е сложно, отчасти причинено от нерви и от същия източник като секса, или поне така предполагам аз, но повече от амбицията да запазиш нещо от душата си, нещо от собственото си аз от натрапника и неговия огън и мъка. Третото нещо, което научих, беше желанието на Грейф да надмине себе си. Един опитен екзекутор никога не позволява на жертвата си удоволствието да изгуби съзнание. Това беше най-голямата грешка на Грейф и може би моето спасение. На три пъти ме навестява тази благодат и моето вътрешно аз успяваше да се превъоръжи за следващата атака на Грейф. Четвъртото, последно нещо беше най-ценно: че всичко си има край… евентуално. Както и този ден.
После започна истинският кошмар.
Свестих се. Двама души ме влачеха надолу по някакви каменни стъпала. Пред мен, вдигнал високо един фенер, вървеше Грейф. Познах го по белезите от камшик на гърба. Беше гол, само по черен брич. Стълбището беше старо; виждаше се бялата селитра, очертала камъните около нас. Стълбите неочаквано свършиха. Видях вода и малка лодка… черната лодка от моя сън. Двамата помощници на Грейф ме прехвърлиха през борда и мълчаливо си тръгнаха. Грейф отвърза лодката, застана на кормилото и течението ни подхвана и ни понесе но един тунел, чийто свод беше само на стъпка над главите ни.
Читать дальше