Алън Кол - Далечно царство

Събудих се, а умът ми продължаваше да блуждае през мъглата на фантазиите. Спомних си не само бягството от онази тъмница, но и точно как бяхме избягали. Това ме разсъни съвсем. Огледах проклетата килия, за да видя Дженъс. Щях да му разкажа съня си и особено онази част, която се отнасяше до тъмницата в Ликантия, а той може би щеше да доразвие моята илюзия за подготовка на истинско бягство.

— Ставай, Антеро! Мина достатъчно време, магията се е разсеяла — изграчи някакъв глас.

Не бях в тъмницата на Ликантия. Бях в друга подгизнала каменна килия, малка и тясна. Около мен нямаше хора… никаква охрана, никакви палачи, никакви затворници, нямаше го дори Дженъс. Имаше само един човек: Грейф. Той седеше свит на тежката каменна пейка до отсрещната стена. Усмихваше се. Насилих се и също му се усмихнах.

— Господарю Антеро — каза той с насмешка. — Ти се събуди. Да пратя ли слугините да приготвят банята? Да ти донесат копринени дрехи? Може би онази музикантка с хубави цици да изсвири нещо? Ех, да можех да я доведа и да видиш аз какво знам да правя. Но не е разрешено.

Умът ми беше като въртележка; не казах нищо. Нито пък можех да се мръдна от мястото, където бях. Грейф стана и дойде при мен. Видях зейналата му очна кухина — черна, гноясала. Ударът с дръжката на копието, нанесен от мен, наистина беше извадил едното му око. Грейф знаеше какво гледам и стиснатият му юмрук се заби в корема ми. Изпъшках и паднах на колене, без да мога да си поема дъх.

Той ме обърна с обутия си в ботуш крак, взря се в мен и се засмя.

— Ай! Ти изгаси една от моите светлинки. Но аз намерих по-добър начин за гледане. Моят господар ми даде… нещо, с което да виждам. Даде ми малко от своята сила, та да гледам хората и да виждам намеренията им. — Грейф потупа с пръсти празната си очна кухина, после се изкикоти; безмилостното ехо се разнесе из каменната килия.

В този момент видях в празната очна кухина червен огън — мъничко, червено, виещо се огънче. Разбрах, че навлизам в реалността на онзи кошмар, който ме преследваше дълги години. Не срещата ми с Грейф в Ликантия го бе направила мой безименен палач и лодкар. Беше ми разрешено, за добро или за лошо, да погледна в бъдещето. Кошмарът беше ясновидство и аз трябваше да съсека Грейф още първия път, когато го срещнах в двора на ликантийския хан.

— Виждам, че си все още замаян и се чудиш къде се намираш сега. В Ираяс. Дълбоко, дълбоко под земята, където никой няма да чуе твоя писък, нито да ти помогне. Знаеш ли, първото нещо, което научих от крадците и главорезите, беше, че най-напред трябва да сломиш човек с думи. Така че… Ти беше измамен. Излъган от човека, който мислиш за твой приятел. Човекът, който ти бе направил защитно заклинание, го отмени, така че аз и моите помощници можахме да влезем и да те отвлечем.

Въпреки усилията ми да се овладея на лицето ми сигурно пролича голямата ми мъка. Грейф пак се засмя и ме заплю в лицето.

— Стани… и се огледай наоколо. Виж какви прекрасни играчки съм донесъл да си поиграем. Принцът ми разреши цял ден да се забавлявам с теб. Единственото, което ми забрани, е да те убивам или да не полудееш. О, да, не мога и да те осакатявам или да ти чупя костите. Предполагам, че си има свои игри и ще се позабавлява с теб по-късно. Обзалагам се, че игрите на принца може да са дори по-хубави от моите, макар че аз имах време да помисля какво искам да ти сторя, да ти припомня какво други са сторили на мен. Освен ограниченията, които ми постави той, други ограничения за човек, прекарал живота си в служба на Нису Саймън, няма.

Единствената ми утеха беше, че Грейф може би не знае за моя кошмар, иначе той щеше да е още по-радостен от мисълта, че знам какъв ужас ме очаква. Но дори това, което ме очакваше, не беше толкова мъчително, както новината за предателството на Дженъс.

— Първо — почна Грейф, — вдигни си ръцете. Виждаш ли тия белезници? Сложи си ги. — Той се изкикоти когато безводно се подчиних на нареждането му. — Виж как помага магията на принца. Голям майтап — да те гледам как ми помагаш.

Някаква магия ми беше отнела волята и аз не можех да се съпротивлявам на заповедта; надянах белезниците на китките си. Грейф се изкикоти и отиде до стената, където от една халка, забита в тавана, висеше въже, промушено през белезниците. Той го развърза и го издърпа, докато ме повдигна от пода. Пръстите на краката ми едва допираха плочите.

— Ще има достатъчно време да ти понаместя кокалите преди … да тръгнем — каза той. — Сега само ще повисиш малко, защото съм сигурен, че имаш да питаш. Ще ти отговоря на всичките въпроси, понеже това ще направи последните ти часове още по-тежки. — Той отиде на пейката си и зачака.