Алън Кол - Отмъщението на прокълнатите

Направи светкавична кариера, тъй като показа рядък талант по отношение на работата с кадрите и наличните ресурси. Веднъж Пастур каза, че ако оставят Дерзин на един астероид с шестима антропоиди и два чука, в рамките на една година вече ще има прототипен кораб в небето и три вариантни модела в производство.

Дерзин беше запазил назначението си на недействителна служба в запаса заради социалните облаги, които то му гарантираше в бизнес общността. Разбира се, че не беше антимилитарист. Все пак беше таанец. Не изпитваше никакви съмнения относно нравствените основания или справедливостта на войната. Но предпочиташе да не бъде призован в армията в самото начало на всеобщия набор. А и Пастур нямаше желание да се лиши от талантите му.

Когато Пастур си даде сметка, че един изключително ценен и обучен ресурс — имперските затворници — се пропилява поради глупашки съображения от принципен характер, и откри подходящ начин за използването му, незабавно реши да възложи ръководството на проекта на Дерзин.

Беше напълно наясно, че нито един администратор, колкото и да е квалифициран, не би могъл автоматично да стане надзирател. Затова осигури на Дерзин помощник.

Това беше майорът по безопасността Авренти. Авренти също не беше надзирател — опитните затворнически администратори бяха голяма рядкост. Авренти беше един от най-опитните таански специалисти по контрасаботажна дейност срещу Империята. Всеки, който можеше да предотврати инсталирането на минускулна бомба или да идентифицира потенциален саботьор дълго преди активирането му, не би трябвало да има никакви проблеми да държи определен брой смутители на реда затворени в пределите на добре охранявана зона.

Авренти беше физически незабележим. Всеки случайно запознал се с него след броени минути забравяше изражението му. От него би станал отличен шпионин. Говореше тихо и не обичаше да спори — предпочиташе да постига победи, като се осланя на разума и последователността си. Единственият му каприз беше носенето на архаични очила. Когато го питаха защо не предпочете коригираща хирургична намеса, импланти или изкуствени заместители, той не криеше неприязънта си към медиците. Всъщност зрението му беше почти нормално. Използваше очилата като средство за печелене на време, за да обмисли точния отговор или начин на действие, както други използваха пръстови приспособления, пишещи инструменти или старателно приготвяне и приемане на стимуланти.

Двамата огледаха внимателно подопечните си.

— Предполагам — каза накрая Дерзин, — че се очаква да държа нещо като реч.

— Това всъщност е едно от задълженията на началниците — съгласи се Авренти.

Дерзин се усмихна едва забележимо.

— Нали разбирате, майоре, това изисква умение да говориш пред публика.

— Една от многото причини, поради която предпочетох да остана онова, което съм — отговори Авренти.

— Да. Говорил съм пред лордове и пияни докери, но нямам спомен да съм заставал пред военнопленници.

Авренти не каза нищо.

— Всъщност — продължи замислено Дерзин — би трябвало да е съвсем елементарно. Всичко, което би трябвало да направя, е да намекна, че са тук, за да работят за прославата на Таан. Ако са изпълнителни, ще бъдат възнаградени с възможността да видят следващия изгрев на слънцето. Ако окажат съпротива или направят опит да избягат… дори един имперец би трябвало да съзре логиката в това.

Авренти отново остана безмълвен.

— Съгласен ли сте, майоре? Това ли е правилният подход? Вие сте по-добре запознат от мен с военното мислене.

— Не бих могъл да помогна кой знае колко — отвърна майорът. — Не схващам логиката на попаднал в ръцете на врага войник, който да не търси начин да се отърве при първата попаднала му възможност.

Изражението и тонът на Дерзин останаха съвсем неутрални.

— Така е, разбира се.

И той отвори балконската врата и пристъпи напред.

Полицейски майор Генрик се прибра с трясък в квартирата си. Страшно му се искаше да строши нещо.

Дръпна масивната дървена врата, готов да я затръшне… но се овладя. Притвори я внимателно. След това свали колана си „Сам Браун“ с намерението да го захвърли. Но отново се овладя.

Току-що беше станал свидетел на истински кошмар.

Но трябваше ли да се поддава? Каква беше вероятността квартирата му да не се подслушва? Никаква. Генрик би подслушвал сам себе си.

Закачи внимателно кобура на един стол, отвори един шкаф, извади бутилка, провери я дали е на отбелязаното ниво, отпи голяма глътка и се тръшна на леглото.