Джаки Колинс - Светът е пълен с женени мъже

— Здрасти, бейби — поздрави весело тя Пол, — а как е малката Мел? — кимна към приятелката. — Елате горе.

Последваха я по тесни стълби и влязоха в огромна стая, боядисана изцяло в черно. В единия ъгъл имаше голямо легло, наоколо бяха разхвърляни безброй книги и възглавници; грамофон с плоча на Майлс Дейвис беше усилен до дупка. Това беше цялото обзавеждане.

— Къде е твоя старец? — попита Пол.

— Отиде на митинга с тълпата — каза момичето.

— Искаме да пийнем нещо — рече Пол. — И ние бяхме в блъсканицата. Това е мисис Купър; тя поряза ръката си и загуби обувките си. Наистина беше смачкана.

Момичето се усмихна.

— Винаги успяваш да привлечеш хора. Седни, ще ти донеса една бира, това е всичко, което имаме.

— Ела — каза Пол на Линда. — ще оправя ръката ти. — Отведе я в банята, която беше изненадващо бяла и изглеждаше доста чиста. — А къде е мистър Купър? — попита той.

Тя го погледна хладно.

— Отсъства по работа.

— Какво е името ти, като се махне мисис Купър?

Тя се поколеба, после каза:

— Линда. Защо?

— Просто исках да знам.

Спогледаха се една дълга минута, след което тя погледна смутено в пода. Нелепо е, помисли си тя. Какво правя тук с това момче? Какво ли прави сега Дейвид? Трябва да се махна.

Откриха кутия с превързочни материали и Пол превърза ръката й.

— Това първият ти митинг ли беше?

— Да — отговори тя. — Виж какво, аз просто трябва сега да се върна в колата си. Наистина е хубаво от твоя страна, че положи толкова много грижи, но у дома има хора, които ме очакват и ще се притесняват ако закъснея.

— Добре — рече той. — Ще те изпратя. Не мога да те оставя да обикаляш из Лондон без обувки.

Върнаха се в голямата черна стая. Светлорусата Мелъни седеше, стискайки в ръка кутия бира. Скочи, когато Пол влезе, и се втурна към него. Линда забеляза, че не е много хубава; реши, че е прекалено слаба и косата й е ужасна!

— Пийни си малко бира — предложи Мелъни. Имаше хленчещ глас.

— Не, ние изчезваме — рече Пол. — Ще се върна скоро. Чакай тук.

Момичето очевидно поиска да възрази, но не посмя да го стори.

Пол целуна стопанката на стаята.

— До скоро — каза той.

Линда каза довиждане и двамата излязоха. На улицата той отново я подхвана за ръката, но тя я разтърси, освободи се и каза:

— Не обичам да ме държат под ръка.

— А какво обичаш?

Тя не отговори.

Продължиха мълчаливо към колата й. Тя се чувстваше притеснена и неудобно по чорапи. Освен това тротоарът беше студен и твърд и тя отново си пожела да е на удобно и сигурно място у дома.

Когато стигнаха до колата, той й помогна да влезе.

— Къде живееш? — попита вежливо той.

— Финчли 6 6 Финчли — квартал в северозападната част на Лондон. — Б.пр. . Имаме къща там.

— Хей, та ние сме съседи. Аз живея в Хамстед 7 7 Хамстед — квартал, южно от Финчли. — Б.пр. . — Той стоеше на тротоара и се облегна на вратата на колата. — Можеш да ме закараш. Имаш ли нещо против?

— Мисля, че трябва да се върнеш при приятелката си — каза тя нервно. Просто искаше да полети с колата и да го остави да стои там. Разбра, че е пленена от него и се чувстваше някак уязвима.

— Няма нужда, Мел ще намери пътя за в къщи. И без това обикновено го прави. — Заобиколи от другата страна и седна до нея.

Сега или никога, помисли си тя. Или ще му кажа да се маха, или приемам факта, че той проявява интерес и му позволявам да разбере, че и аз проявявам интерес. Почувства, че е втренчил поглед в нея. Запали двигателя.

Линда караше като опитен шофьор през оживения трафик. Пол седеше безмълвно до нея и мълчанието му я караше още повече да усеща неговото присъствие. Най-накрая тя проговори:

— Приятелката ти няма да остане много зарадвана от теб, след като изчезна така.

— Няма значение.

Отново се умълчаха. Тя реши да спре колата когато стигнат Хамстед, да изчака той да слезе, да му махне с ръка и да се отдалечи бързо. Нямаше да му даде никакъв шанс да заговори за следваща среща. Инстинктивно знаеше, че той ще поиска да се видят.

— Забелязах те веднага — каза той.

— Какво? — попита тя сепната.

— Казах, че те забелязах веднага — повтори той, — сред тълпата. Изглеждаше не на място, като че ли се беше загубила. Искаше да си част от нея, но въпреки това не успяваше. Тогава те хванах за ръката, издърпах те на пътя и тогава ти се почувства добре, забрави за себе си, нали беше така?

— Не разбирам какво искаш да кажеш — каза бързо тя.

— Е, хайде де, не ги приказвай такива, знаеш много добре какво искам да кажа. — Прозя се грубо. — Къде е твоят дъртак сега? Къде са хлапетата ти? Деца имаш, нали?