Джаки Колинс: Светът е пълен с женени мъже

Когато се прибираше у дома с колата си, забеляза шествието демонстранти, знамената и тълпите; импулсивно паркира своя „Мини Купър“ в една странична улица и се насочи към Трафалгарския площад, който изглежда беше общия пункт за събиране.

Ядреното разоръжаване беше тема, за която често си беше мислила, и тайно желаеше да бъде частица от борбата за него. Да протестира изглеждаше най-малкото, което някой можеше да направи, ако не за себе си, то поне за своите деца. Идваше края на една ера. Беше хиляда деветстотин шейсет и девета година и хората говореха открито и без страх. Тя искаше да бъде една от тях.

Мъжът с очилата до нея изведнъж погледна към часовника си.

— Три часа е — обяви той развълнувано.

В този момент в предната част на тълпата настана силно и шумно раздвижване, съпроводено от енергични общи викове и крясъци. Забелязаха се малки групи хора, които се отделяха от общата маса и затичваха към пътя, където бързо сядаха посред самото движение. Линда беше понесена напред с навалицата и се озова близо до края на паважа. Имаше много полицаи, които бутаха, влачеха и вдигаха незаконно настанилите се на пътя.

Веднага щом някой бъдеше вдигнат, друг незабавно заемаше неговото място. Тълпата тръпнеше от удоволствие. Постоянно скандираше различни лозунги и овикваше и освиркваше полицията. Големите сини полицейски камионетки започнаха постепенно да се напълват, но постоянно прииждаха нови неустрашими демонстранти.

Линда се почувства невероятно. Започна да вика:

— Забранете бомбата! — Тя протестираше срещу бомбата. Тя на практика участваше в митинг със световна значимост. Тя, със своя скромен принос, помагаше да се защити бъдещето на нейните деца. Беше вълнуващо преживяване.

— Забранете бомбата! — се присъединиха хората край нея.

— Хайде, мила. — Някакъв млад, тъмнокос мъж я сграбчи за ръката над лакътя и двамата хукнаха към пътя. Седнаха пред едно приближаващо такси и разгневения шофьор на таксито изръмжа:

— Аман от смахнати боклуци!

Линда почувства прилив на пълно ободрение и радост, но точно тогава един полицай с розово лице я подхвана енергично под мишниците и започна да я тегли встрани от пътя. Тя започна да се съпротивлява и друг полицай дойде на помощ и я хвана за краката. Настъпи момент на неприличие, когато почувства, че полата й се вдига над бедрата, и тогава те безцеремонно я захвърлиха на тротоара.

Помогна си с ръце, изправи се на крака и откри, че е загубила обувките си и по някакъв начин е порязала ръката си. Шалът беше изчезнал, а косата й беше в безпорядък.

— Изглеждаш доста раздърпана май, а? — заговори я отново тъмнокосият млад мъж. — Искаш ли да опитаме пак?

Някакво момиче сграбчи ръката му.

— О, хайде, Пол — рече то. — Да тръгваме. Не ни е притрябвало пак да ни натъпчат там, на „Бау Стрийт“. — Беше дребна на ръст и млада, с дълга, светлоруса коса.

— Слушай — каза той на Линда, — по-добре ела с нас. Имам една позната, която живее тук наблизо, и навярно ще можем да вземем назаем от нея чифт обувки.

— Ами… — започна Линда.

— Да не се бавим тук, Пол — рече момичето свадливо.

— Добре — реши Линда и тримата започнаха да си пробиват път през тълпата.

Пол я държеше под ръка и я водеше през човешката маса. Приятелката му, с права пусната коса, се влачеше отчаяно отзад.

— Казвам се Пол Бедфорд, а ти?

Линда хвърли поглед към него. Беше висок, с тъмносивкави очи. Предположи, че трябва да е на двайсет и две. Намери го неудобно привлекателен.

— Мисис Купър — каза тя решително.

Той я погледна със странен поглед, наполовина развеселен, наполовина озадачен.

— Мисис Купър, а?

Тротоарът беше студен и твърд под краката й, обути с чорапи, и тя почувства, че иска да си е на спокойно и сигурно място у дома, и да не обикаля безумно из Трафалгарския площад с някакъв странен млад мъж, когото беше срещнала едва преди десет минути.

— Имам кола, спряна наблизо — каза тя. — Мисля, че ще е по-добре, ако се върна при нея. Сигурна съм, че имам едни стари обувки в багажника.

Но Пол вече я водеше оттатък пътя по „Нюпорт Стрийт“.

— Пристигнахме — каза той, удряйки силно по една стара, очукана жълта врата. — Поне се качи, ще ти превържем ръката и после ще те изпратя до колата ти.

Приятелката му го погледна намръщено.

Най-накрая вратата беше отворена от едно чернокосо момиче без грим. Беше облечено с дълъг дрипав домашен халат от синьо-златист китайски брокат 5 5 Брокат — плат с релефни фигури, сърма и др. — Б.пр. и кожени чехли, които някога са били бели.