Цветан Пеневски - Англопоетичен смеховник

Както на война, водещ е приносът на незнайните воини на поетичния легион. Най-впечатляващите фойерверки често са подписани от АНОНИМ. Не че авторството е кой знае колко сигурно, когато едни и същи стихове се приписват на различни поети, дават се спорни дати за раждане и смърт, никой не ти казва кой е англичанин, кой — австралиец. Нали езикът е един и същ! Съвсем спокойно може да прочетете: приписва се на Чърчил. Голяма работа, че самият той категорично е отричал да е писал такова нещо. Може да го е хванало срам да си признае човекът, а може и настина само да е цитирал.

В случаите, когато авторът е известен, има три основни категории:

1. Автори, наложили се предимно в хумора, като Огдън Наш (1902–1971), самобитен класик на поетичната ирония в САЩ, като Хилеър Белък, роден през 1870-а във Франция, размислил и се прехвърлил на „мъгливия Албион“, където починал след доста писане през 1953-та, или Хари Греъм (1874–1936), заклет консерватор и цар на чернилката.

2. Еднодневки, чиито хитове обаче доставят истинско удоволствие.

3. Мастити литератори, дето, като им писнела надпреварата към Парнас, ощастливявали с присъствието си „несериозния жанр“. Понякога с много по-голям успех. Повечето от тях нямат нужда от представяне, някак неудобно е да обяснявам кой е, да речем, лорд Байрон. Но сигурно ще ви бъде интересно да откриете в ново амплоа Джилбърт Честъртън, познат ви вече от криминалните истории за отец Браун. Да се срещнете пак с неподражаеми светила с остър език, като Александър Поуп и Уилиам Блейк, Джон Грей и Робърт Бърнс. Или с техни наследници, като Уистън Хю Одън и Ейдриън Мичъл (когото, между другото, сме посрещали в България).

За да не си губим времето в глупави спорове, коя поезия е „сериозна“, предлагам формулировката, че всяка истинска поезия е истинска поезия, стига да е поезия. Несериозно може да е само нашето отношение към нея.

Иначе етикети за обхванатите в този сборник произведения — дал Господ: лека поезия, трапезни песнички, нонсенс — поезия на безсмислицата (с двамата колоси — Лиър и Каръл), хули срещу Авторитета, пародии, черен и пикантен хумор, епитафии и епиграми, псевдобалади и закачки.

Пише се за всичко. Г. Х. Валинс например изследва феномена „телефон“, заемайки стила на класиците. Други нагазват в любовта и брака, политиката и изкуството, съсипват се красиви митове… А как възприемате като тема особеностите на английския правопис? Жалко, че резултатите в този случай са абсолютно непреводими. Или невероятната размяна на ролите при нонсенса — вместо обичайната схема тип „смислов скелет — формираща плът“ стихът се крепи на педантичния размер и точната рима, около които витае аморфен ореол от семантични фрагменти. Нещо като съвременното абстрактно изкуство.

Хронологията не е важна в този налудничав карнавал. Стига да не се носи дъх на мухъл, стига погледът да е остър и акупунктурата — ефикасна. Смехът е универсален. Може би затова повечето антологии на поетичния хумор се съставят по тематичен принцип. Темите, така или иначе, са едни и същи — въпросите, на които с все по-голям успех не можем да си отговорим. Освен с помощта на Смеха. Как ще стане тая работа ли? Ами прочетете книгата, току-виж…

Надали ще ви помогне при решаването на битовия въпрос, но освен него съществуват и други: основни философийски, екзистенционални, нациоанални, изметодологически, интерполови, парламантарни… Вярно, че днес мислим повече за шилешко, отколкото за Шилер, но човек не може да живее само с хляб и латиноамерикански сериали! Пише го в Библията! За която също още не е доказано дали не е хумор, макар и твърде поетичен.

P.S. В началото се загатна за известна прилика между българската и англоезичната традиция в жанра. Редно е в края да стане дума и за разликите. Докато не се научим да уважаваме Смеха и превъплъщенията му, те ще си останат съществени.

Цветан Пеневски

НАСЛЕДНИЦИ

Синовете треперят от страх,

когато се мярна край тях.

Преди време юнашки

ме замерваха с прашки,

но не смеят, откакто умрях!

Едуард Гори

Видял машинистът Бове

пред себе си влак да снове.

Поздравил го радушно,

но той равнодушно

го срязал набързо — на две.

Аноним

Любопитен младеж от Сайда

се замисли веднъж, щом видя

пчеличка: „Боли ли,

когато ужили?“

И откри много скоро, че да.

Аноним

Невъзпитана дама от Пеща

взе, че стори нечувано нещо: