Владимир Колев - Луис Перет

Дай боже да е така! Ама прехода между двата свята може да се осъществи и по доста неприятен начин. Болезнено и продължително. Човекът от резистанса не бил патриот до безкрай и се съгласил. Между доскорошните врагове даже се породило нещо като симпатия. Двойният конспиратор се върнал при „своите“ като от време-навреме се виждал конфиденциално с новия си приятел, за да поговорят набързо. В същото време се биел стръвно срещу обикновените немски войници и така правел добро впечатление на другарите. Балансирал успешно, нещо, което явно не е било лесна работа. Когато му дошло времето, даже получил пенсия от френското правителство, като човек със заслуги.

Господин Алекс се запозна с него през един пролетен ден преди повече от двадесетина години. Стоеше си на пейка в някакъв парк и се печеше като котарак на пролетното слънце. За заблуда на собствената съвест, бе поставил върху коленете си записки от някакви лекции. Тогава бе на края на следването си в Сорбоната. Към него се насочи възрастен мъж с бледа кожа, върху която предателски изпъкваха кафеникавите брадавици на старостта. С поизмъчена, но добра, подкупваща усмивка помоли да седне, разприказваха се. Тогава възрастният разказа историята си. Преди да се разделят, господин Алекс го попита не постъпва ли лекомислено, като споделя със случаен познат тази опасна информация. Случайният познат може да се окаже бърборко и да причини сума неприятности. Дядото се засмя и поясни, че вече от нищо не се бои — ни от любопитна преса, ни от съд. Болен е от рак на дебелото черво и до половин година ще може да провери думите на немския офицер. В частта, дали наистина на онзи свят човек се разделя с главоболията си? Защото на този, явно, колкото и да си умен, неприятностите се трупат една върху друга.

Та, този дядо сподели интересно психологическо наблюдение. В ония години на дебнене и надхитряване, нелегалните, и тайните агенти, които слухтяли за тях, ужасно много си приличали. В желанието си да изсивяват и едните, и другите се обличали в тъмни дрехи, а на главите им се мъдрели прихлупени шапки или бомбета. И вървежът им бил еднакъв, напрегнат… Близнаци, разделени от противоречията на играта.

Като видя демонстриращия разсеяност мъж в сив костюм, господин Алекс си спомни думите на умния старец. Е, сега няма война, но някои хора са по военно скроени. Човекът с нахлупеното бомбе е напрегнат, а това е добро като начало. В сделките печели по-спокойният. Защото има възможност по-добре да прецени и огледа нещата.

Ето, тарикатът застана зад храстите в края на алеята. Без да се обръща и оглежда, господин Алекс знаеше, че онзи се кокори. Прави си живота интересен, човекът…

Господин Алекс се отдаде на естественото удоволствие от съзерцанието на златната есен. Дърветата бяха обагрени в милион нюанси на златистото, зеленото и червеното. Каквото Бог е сътворил, човек може само да наподоби. Даже талантливите художници просто правят нещо сходно на вече сътвореното.

— Може ли? — Пази Боже да имаш такъв глас. Като несмазана врата…

— Да, заповядайте — посочи с ръка стола до себе си и продължи да разглежда играта на блясък и сенки на слънцето, процеждащо се през короната на дървото.

— Носите ли го? — проскърца приносителя на сивото бомбе.

— В джоба ми е — равнодушно отвърна господин Алекс.

Болестта интернет се разви като епидемия от спин. Катастрофално и съблазнително. Засичаш се с някого, стоейки пред някакъв екран. Договаряш се нещо с него, усещаш тръпка на възбуда, виждате се и…

— Няма ли да попитате как ви познах?

— Не, няма да попитам… — отдаден на съзерцанието, все така равнодушно отговори господин Алекс.

— Все пак трябва да го видя — настоя скърцащият глас.

Господин Алекс извади от джоба си червена кутийка от някакво бижу, отвори я. Непознатият посегна да извади часовника, но господин Алекс дръпна кутийката.

— Искам да видя дали работи…

Господин Алекс мълчаливо извади часовника и го допря до ухото на непознатия. Той се ослуша напрегнато, но явно остана доволен.

— Банкнотата… — тихо каза господин Алекс.

— Ето я — непознатият отвори някаква книга. Господин Алекс я огледа с интерес. Стара, масленозелена на петна, явно автентична. „Пятьсотъ рублей“; „Билетъ Государственаго Казничейства Главного командования вооруженными силами на Югъ России“.

Тия руснаци… За една революция време смогнали да си организират сума ти държавици с важни имена. Като сламени колибки. Някога. После държавиците били издухани от тайфуна на вълчия болшевизъм, но колекция от редките им вече банкноти струва немалко пари. Днес. Господин Алекс съобрази:

Читать дальше