Митко Горчивкин - Воля

Зарко неволно чу разговора им и се усмихна: Я виж го ти, хитрец — «според тоягата»!

Когато на другия ден бай Михо се върна, със задоволство видя, че Йонко и Петко вече привършваха своите модели.

— Така, така! — потупа ги той по гърба. — А сега калъпчето и — готово!

Двамата ученици гордо и самодоволно се спогледаха.

Но когато майсторът се приближи към своя ученик, той с ужас забеляза, че на механичното колело се върти не това, което очакваше да види, а нещо продълговато: издуто в долния край, а в горния — разперено като звънец.

— Какво правиш ти бе? Какви са тия играчки от тебе? — ядоса се сега не на шега Чудото. — Ушите ти ще скъсам, тъй да знаеш! За срам ли пред хората искаш да ме правиш?

Зарко спокойно и невъзмутимо дооглади долния издут край на модела и натисна с лоста каиша на свободна шайба. Колелото бавно започна да губи инерция и когато спря, бай Михо замръзна от изненада и възхищение. Пред него стоеше изящен модел на кана с форма на разцъфнало лале, листенцата на което бяха майсторски очертани върху целия корпус.

— Ей тук горе крайчетата трябва да се извият, за да може от тях да се пие вода — каза Зарко. — Само че не знам как да ги направя.

— Ще ги изправим, ти не бери грижа! — излезе бай Михо от изненадата си. — Ами я ми кажи ти, откъде си гледал, че го направи? Туй нещо и албума го няма.

— Имаме такава една у дома. Само че и тая трябва да стане като нея, червена като същинско лале, с извита дръжка и с тънки жилички по листата…

— Ще ги направим, непременно ще ги направим! — бъбреше радостен майсторът. — То туй, знаеш ли, ще да е някакъв стар модел, я ти вземи, че ми го донеси да го видя!

— Няма да си ходя скоро, но ще пиша на мама да я изпрати.

— Сакън, недей! Тая работа по поща не бива! Ще я бутнат там в някоя мукавена кутия и ще я спепелосат из влака.

Зарко и бай Михо довършиха модела и гипсовия калъп заедно. После изляха няколко екземпляра, изсушиха ги до бисквит. Някои от тях изпекоха с червена глазура, а други с жълта и на бай Миховия тезгях сякаш разцъфтя цяла леха лалета. Взеха си по едно всички майстори и началници, а другите се заеха сами да си отлеят и изпекат, докато още не бе започнало масово производство.

Когато разпуснаха учениците в лятна ваканция, един ден бай Михо Чудото получи по пощата колет в дървено сандъче. Като го разтвори, той намери увита в слама красива червена кана във форма на разцъфнало лале. Тя съвсем малко се различаваше от тази, която бяха направили заедно със Зарко.

— Рекох си аз, някаква антика ще е това, и тъй излезе! — говореше Чудото на бай Васил. — Ето видиш ли, на дъното пише «1876 — Одесса». Одеса с две «с», значи — руски майсторлък.

По-голямата част от ваканцията си Зарко прекара на морския плаж в Созопол. Когато през септември се върна в училище, той беше черен като негър, с изрусели от слънцето коса и вежди. Не по-малко черни бяха и другите момчета и момичета, които здраво бяха поработили през лятото из блоковете на трудовокооперативните земеделски стопанства.

И сега, когато Зарко отново срещна Влада Друмникова в коридора на училището, изтръпна. Тя тъй много му напомняше Лена. Очите й, също както очите на Лена, при срещата им в Парка я правеха някак си по-умна, по-възрастна. Пшеничено жълто кичурче коса се спускаше над челото й, както у Лена. Нямаше го вече това, което караше момчетата да гледат на нея едва ли не като на момче. Когато тя весело, но с някаква нова, сдържана и същевременно дръзка усмивка му каза: «Здравей, Зарко! Ще дружим ли и тази година?» — той разбра.

Влада бе вече истинска девойка. Ах, тия моми чета, колко много си приличат!

Променен бе, както у всички, външният вид и на Надя Танушева. Почерняла, загоряла от морското слънце, освежена и понапълняла, тя бе станала по-възрастна, по-солидна. Но още с първата усмивка, при първата дума всички виждаха в нея не възпитателката, не младежкия организатор, а добрия другар, верния приятел. Най-черен и най-интересен от всички обаче беше Пройчо. От предишния спретнат, красив и внушителен председател на ДСНМ не бе останало нищо. През лятото Пройчо поскитал и поработил на различни места, докато най-после се задържал повечко в една каменна кариера. От чука и лопатата ръцете му бяха загрубели като гьон. Косата му, неподстригвана с месеци, беше избуяла като на папуас и се спущаше на дълги къдри над челото, над ушите, над измачканата и закирливяла яка на избелялата му ученическа куртка.

— Няма ли да го махнеш това овче руно? — каза Трифон, като мръщеше дългия си нос.