Митко Горчивкин - Воля

— Дали ще ме оставят като редовен ученик, или ще ме отстранят завинаги от училището? — питаше всеки ден майка си. И нито можеше да се храни, както трябва, нито пък да спи спокойно.

Не по-малко се измъчваше от същата мисъл и Магда, но се стараеше да не издава това.

— Ти там имаш добри и човечни учители — каза тя веднъж. — Директорът Ралев, класният ти ръководител Горанов, възпитателката Надя… Струва ми се, че не ще е зле да напиша едно писмо на директора…

— Не! — подскочи Зарко. — Аз не съм просяк и милостиня от никого не искам!…

— Добре де, няма! Но моля ти се, не се ядосвай?…

Зарко не изтрая до края на ваканцията и замина за Пелинково три дни по-рано. На гарата го посрещнаха Надя Танушева, Пройчо и още две подранили като него девойки. Още едва стъпил на перона, те се стрелнаха към него и закрещяха весело:

Добре дошъл! Добре дошъл и честито!

Да го приветствуват с «добре дошъл» беше според него съвсем естествено и редно, но какво ново му честитяха, той не можеше да се досети: «Сигурно мислят, че шинелът ми е нов!»

— Приет си за редовен ученик! — каза Пройчо.

Зарко постоя един миг като онемял, не знаейки какво да каже, а после прегърна Пройчо, разцелува го и пак недоверчиво го погледна в очите:

— Не се ли шегувате?

— Не се шегуваме, Зарко — намеси се Танушева. — Наистина си приет за редовен ученик. Вчера се получи утвърждение от министерството. Решението на учителския съвет отдавна бе изпратено там.

— А, ето значи защо било това мълчание досега! А аз вече се бях отчаял и идвах само да предам униформата и да се простя завинаги с училището и с вас.

— Чакай, и друга новина има — каза Пройчо из пътя. — Директорът на завода Панчугов е уволнен заради несправяне с работата и за разни не знаем какво… Щели да го съдят.

Зарко чувствуваше, че сърцето му сякаш ще изхвръкне от радост. Той забави крачки, спря се и каза:

— Вие вървете, а аз ей сегичка ще си дойда! — И с всички сили затича към телеграфо-пощенската станция да сподели с майка си своето щастие.

До късна нощ през тия дни Зарко и Пройчо чакаха на гарата влаковете, за да посрещат своите другари. Завърнаха се всички ученици. Те носеха в торбичките и куфарите си вкусни свински луканки, курабии, варени пилета, домашни баници и коледни краваи. И няколко дни поред в заводския стол местата на трудовите резерви останаха празни, а главният готвач бай Темко сърдито размахваше от своето «гише» алуминиевия черпак и се заканваше на десетината ученички в ъгъла:

— Ще ви науча аз! Гладни ще ви накарам да изпукате един ден! Цяла тенджера манджа ми остана пак!…

Вторият конгрес на Съюза на народната младеж прибави пред инициалите СНМ буквата Д, която означаваше «Димитровски». Това беше дума с огромно съдържание и могъща сила. Когато учениците и ученичките се върнаха от ваканцията, между тях нямаше нито един с нередовни членски документи. Дружеството изведнъж порасна на петдесет и трима души. А по-малките, които тепърва трябваше да бъдат приети, развиваха усилена агитационна дейност за себе си и търсеха поръчители.

— Чакай да се разберем бе! — казваше Павката на Пройчо. — Отде-накъде Стефко ще е димитровец, пък аз да не съм! Не е право това, не е честно!

— Подай заявление! — отговаряше Пройчо. Ще го разгледаме, ще си помислим…

— Ама поръчители нямам бе, другарю председател, никой не ще да става!

— Е, там вече не знам! Сигурно другарите те смятат за фашист — пошегува се Пройчо.

— Кой? Аз фашист? — не разбра Павката шегата и си отиде смъртно обиден и огорчен.

Свидетели на цялата тая сцена бяха Трифон, Тошо, Йонко и две-три момичета. Трифон им намигна дяволито, пришепна им нещо и тичешком настигна Павката:

— Слушай, Павка, аз ще те направя димитровец! Ти тая работа от мене я искай!

— Ще ми станеш поръчител? — зарадва се той.

— Като нищо!

— Ама ще трябва още един.

— И това остави на мене!… Само че за него… за втория поръчител де, ще трябва да извадиш от куфарчето малко от… ония луканки.

Павката помълча, погледна го подозрително, но като видя, че Трифон е напълно сериозен, врътна глава:

— Може! Стига работа да се върши!

— Чакай! — не се задоволи с това Трифон. — А на мене искам да обещаеш един чифт гълъби от ония, дето се премятат.

Павката съобрази, че гълъбите му са далече оттука и че от такова обещание нищо няма да изгуби, и се съгласи.

След малко Трифон черпеше наляво и надясно със свинска луканка и дяволито намигвайки, подканваше: