Митко Горчивкин - Воля

— А от младежкото дружество не те ли изпъдиха?

— Тц! — цъкна с език Гриша. — Те, друг гарите, много добре знаят какъв негодяй е тоя Кърлеж. Слушай, аз отивам, че в клуба ме чакат! Ти се обади на майка си и веднага ела. Правим новогодишна украса. Утре вечер ще посрещаме Новата година заедно, ще има танци до зори. — Той тръгна, но направи няколко крачки и се спря: — Ти непременно ела още сега, имам много работи да ти разправям за Лена, за Маргарита, за Бойко…

— Добре, добре, ще гледам да дойда — обеща Зарко и забърза към къщи.

Майка му го посрещна радостно развълнувана, но от това, че тя не го попита веднага какви бележки и носи, той разбра, че неотдавна тук се е случило нещо.

— С обедния влак ли пристигна? — попита тя безцелно и без да дочака отговора, додаде: — А защо не ми телеграфира да те чакам на гарата?

— Не е нужно, не нося никакъв багаж. — Той бе бързал да си дойде, да разкаже какво му се бе случило и да сподели мъката си с нея, но разбра, че сега не е удобен момент, и я попита: — Изглеждаш някак особена, струва ми се, че си плакала?

— Плакала? — избърса тя без нужда очите си. — Отдавна вече съм отвикнала да плача, — и за да отклони разговора, веднага каза: — Имаш писмо от Данилич. Щях да ти го изпратя, но бих сигурна, че днес или утре ще си дойдеш.

Писмото беше много кратко. Данилич честитеше не своя млад приятел новата 1950 година, пожелаваше му нови успехи и се извиняваше за дългото си мълчание. Във вечерния университет налетял на лекции с трудни немски наименования на машинни части и това му наложило да посещава курсове по немски език. Освен това Данилич работел върху нова рационализация и не му оставало никакво свободно време. «Ако успея с настоящата си рационализация — пишеше той накрая, — никак не ще е чудно да ме командироват за внедряването й и в България.»

Зарко се поразвесели. Мрачните и тъжни чувства, с които бе пристигнал тук, сякаш в миг изчезнаха и отстъпиха място на приятни мисли и мечти. А Зарко умееше да мечтае. Като, ще дойде един ден тук Данилич и той ще му разкаже всичко, което бе преживял през тия няколко години. Двамата заедно ще обмислят какво трябва да се прави нататък. А виж, че Данилич се ядоса и рече: «Ну, брат, щом като тук не умеят да те разберат, я ела ти с мен в Сталинград и…», разбира се, Зарко веднага ще тръгне. Та малко щастие ли е това да си в Съветския съюз, в Москва, в Сталинград, и при това с такъв славен човек като Данилич?

Зарко похапна набързо и тръгна да излезе към клуба, но майка му го спря на вратата:

— Обещай ми, че ще изпълниш, каквото те помоля!

— Зависи от молбата! — погледна я изненадан и учуден той.

— Обещай! Ти знаеш, че никога през живота си не съм искала да направиш нещо лошо и недостойно. Обещай!

— Добре, обещавам! Но кажи най-после, каква е тази загадка? «Обещай, та обещай!»

— Ако срещнеш баща си, моля те, не разговаряй с него! Той не заслужава… — Майката не можа да продължи, защото мъка бе стиснала гърлото й и от очите и рукнаха сълзи.

Зарко вече бе прекрачил прага, но изведнъж се върна и затвори вратата:

— Избягал от затвора?

— Не, пуснали го вече. Но какъвто си беше, такъв си е останал. Никаква съвест, никакво разкаяние! Малко преди тебе той беше тук и наговори куп глупости… — Магда се задъхваше от яд и възмущение, сълзите й сякаш изведнъж пресъхнаха: — Мръсен, кален, слаб, дрехите му на парцали висят и все пак беше пиян «Аз, казва, ви прощавам всичко, хайде отново да се съберем и да живеем по човешки!»

— Прощавал? — извика с отвращение Зарко. — Какво има той да ни прощава? И да бие, да ругае, да псува — това ли той нарича човешки живот?

— А и каква гадост измислил!… — Магда изведнъж замлъкна и потрепери от погнуса.

— Какво друго?

— Това… — смути се тя — че той има смелостта и наглостта да търси тук подслон и лек живот.

Всъщност друго, много по-страшно и отвратително предложение на пияния Нино Белев бе потресло майката:

«Добри пари ще печелим — бе казал той, — ако изпратим Зарко в някой европейски цирк.»

И сега тя все още се чудеше как се бе въздържала да не го убие, да не го удуши, а се задоволи само с това, да го изблъска с юмруци навън.

— Ти бъди спокойна! — каза Зарко. — Нямам нужда аз от такъв баща. Ако го срещна, ще го отмина като чужд, непознат човек! — И той забърза към клуба, където го чакаха Гриша, Бойко, неговите приятели и другари от дружеството на СНМ.

— Много бавно и мъчително минаваха дните на тази ваканция! Почти всяка вечер младежите и девойките от квартала си устройваха танцови забави в клуба на СНМ, но Зарко отбягваше да ходи там. Тъга и мъка му навяваше това младежко безгрижие. Гриша както преди си беше мил, внимателен и по детски откровен към него, разказваше му всички подробности в отношенията си с Лена. Но сега Зарко го слушаше разсеяно сякаш никога не е обичал зеленоокото мургаво момиче, не се бе измъчвал по цели нощи, не бе жадувал месеци наред да чуе поне думичка от нея. Други мисли сега го занимаваха и друга мъка тегнеше на душата му.