Митко Горчивкин - Воля

Главна роля тук играеше едно важно свойство на гипса — неговата хигроскопичност. В големи, сглобяеми от няколко части гипсови калъпи работничките наливаха шликер. И ето сега тайната: гипсът изсмуква водата от най-близкия до него слой шликер и по стените на калъпа се образува тънка, по-плътна корица, която става толкова по-дебела, колкото по-продължително време калъпът стои пълен с шликер. Когато работничката види, че корицата е вече достатъчно дебела — два или три милиметра, — излива шликера и оставя калъпа заедно с бъдещата кана да съхне. След няколко часа гипсът изсмуква и последната част от водата на втвърдилата се корица и може вече да се пристъпи към освобождаването на каната от калъпа. Внимателно, предпазливо работничката отмахва първото парче от гипса, после втората част, третата и на чистия равен тезгях остава бледосинкава, красива, но още съвсем нежна кана. Сега тя трябва да доизсъхне, после да се изпече на осем-деветстотин градуса, за да дойде до състояние на «бисквит», а след това да се декорира или глазира и да се изпече в огромната кръгла пещ, където ще се превърне в изящно порцеланово изделие.

Същата бе процедурата и за дюрферунгите с тази само разлика, че те стоят много по-продължително време в калъпите, защото техните стени трябва да станат по-дебели.

Тук нямаше нищо, което сериозно би затруднило Зарко. След около месец той работеше вече не по-зле от другите. У него дори настъпи известно разочарование. Онова, което някога смяташе за трудно постижимо и много интересно, сега се оказа съвсем не по-сложно от изработването на изолатори «Делта двадесет». Работата се свеждаше само до придобиване на сръчност и привичка за извършване една и съща работа стотици пъти на ден. И отново с още по-голяма сила го обзе мисълта да отиде в моделния цех, където работата беше разнообразна и от работника се изискваше майсторство, изобретателност, художествен вкус и истинско изкуство. Но Горанов все още не даваше и дума да се продума за това:

— Рано е за моделния цех! Ти гледай да овладееш работата в другите цехове, а за моделния има още доста време…

«Не вярва, че ще се справя!» — е тъга си мислеше Зарко и отбягваше да говори за преместване. Сега той хвърли всичките си сили към една цел: да работи колкото може по-добре и повече от всеки свой съученик. Той трябваше да израсне още повече в очите на работниците, на майсторите, на учителите, трябваше да им докаже, че макар и без ръце, той е пълноценен работник, че не се нуждае от никаква странична помощ, от никакви отстъпки при оценка на работата му. А това беше крайно необходимо, защото безръкият Зарко Белев пито за минутка досега не бе забравял думите на директора Константин Ралев: «Ето какво… ние решихме да те приемем… Но — не искам да се огорчаваш — приемаме те, така да се каже, пробно, до края на първия срок… Ако с учението и работата си успееш да докажеш, че си способен, че можеш да вършиш всичко, както другите, ще останеш до края на курса. А ако не успееш, ти сам ще разбереш, че мястото ти не е тук…»

Сега Зарко сам за себе си беше твърдо убеден, че мястото му е именно тук, че бе доказал своите способности и пред другите. Той дори предвкусваше щастието на близкия ден, когато директорът Ралев ще го извика при себе си в дирекцията и ще му каже: «Слушай, Белев, вае видяхме твоите усилия и твоите постижения. Учителският съвет реши да те утвърди като редовен ученик!»

Сега вече Зарко влизаше в завода спокойно, самоуверено. И в най-дребната работа намираше удоволствие. Всяка преодоляна трудност за него беше истински празник. Другарите му все по-често го чуваха да си подсвирква с уста, все по-често да се смее и да се шегува. А и честичко го изгубваха от погледа си. Случваше се по цял час да го търсят и в спалнята, и в класните стаи, и в цеховете на завода, но да не могат да го намерят. А през това време той седеше в някое тихо, самотно кътче, където никой друг не би се сетил да надзърне, и мислено се пренасяше в къщи, при майка си, при Гриша. Представяше си как, още не затворил пътната врата, майка му изтичва надолу по стълбите и вместо поздрав го пита: «Е, как е? Справи ли се? Оставаш ли там?» А той спира на нея сериозен, недоволен поглед: «А ти какво, нима си се съмнявала, нима си се бояла за това?» После тя ще го прегърне и ще го разцелува. Сигурно ще бъде много, много щастлива! И докато те разговарят, докато той й разказва за живота в училището, в завода, ще дотича Гриша. А може би ще дойде и Лена. Не! Лена едва ли ще дойде!… Че защо пък не? Нали все пак са добри приятели? И после Лена не знае, че тя за него е била не само приятел… Не, не! По-добре е да не идва!…