Митко Горчивкин - Воля

— Тук! — посочи с ръка Горанов. — Засега ще бъдеш при бай Васил, а после ще видим… — и той забърза към другите цехове, да види дали всички ученици правилно са се настанили.

Този, когото учителят нарече бай Васил, се обърна само за миг, погледна под простичките си телени очила момчето и пак продължи работата си при колелото, върху шайбата на което се въртеше почти готов вече изолатор. Той заглади с метално шаблонче краищата му, мина по него с мокра гъба и се зае да го сваля от шайбата.

Зарко гледаше не толкова работата, колкото майстора. «Трябва да е около петдесетгодишен. Веселяк или присмехулко» — преценяваше той, като се взираше в широкото му скулесто лице с високо чело и бадемовидни очи, от краищата на които се пръскаха лъчеобразно множество ситни бръчици.

Тук шумът от барабанния цех не достигаше и в помещението беше тихо. Само от време на време припляскваха каишите на трансмисиите.

— На работа вече, а? — каза бай Васил, като с едната ръка изваждаше кутия цигари от предния джеб на овехтялата си, изцапана с глина ватенка, а другата избърсваше о бедрото си.

— Да, практика! — отговори Зарко.

— Не е лошо, не е лошо! То нали знаеш, едно е да го четеш на книга, а друго е да го правиш ей тука, на чарка. Но ти не се бой. Поискаш ли — ще го направиш! Няма нищо невъзможно на тоя свят!…

«Подготвил го е другарят Горанов!» — заключи Зарко с благодарност.

Бай Васил пъхна цигарата си в дълго дървено цигаре, запали я и каза:

— А сега, Зарко, ние с тебе ще се учим да режем изолатори ей като тия, е два нареза, казват се «Делта двадесет». Първо, то се знае, ще трябва да погледаш, а после ще се опиташ и сам.

Зарко се приближи към него, но все още не смееше да извади ръцете си от джебовете на ватенката.

Бай Васил взе един пресован недообработен изолатор, постави го на шилото на колелото и започна да обрязва с шаблонния нож.

— А сега внимавай добре! — каза той с цигара между зъбите и като взе друг, по-малък нож, сръчно го заби в полусухия недооформен изолатор. Само за няколко секунди под главата се очерта шийка. — Тук сега е по-трудно! — обърна се той към Зарко. — Нарезът е по-дълбок и ножът трябва внимателно да се натиска. Ето така! — той натисна и скоро под шийката се образува сплеснат конусообразен прешлен с остър ръб. — А сега по-долу — другият. Така! Какво остава още?

— Основата.

— Да, основата. Тя е по-лесна. Ето! А сега — лекичко отгоре с мокрия сюнгер! Това е за гланц. Казва се ретуш. Готово! — той шеговито се закани на изящно направения като кукличка с пола «рококо» изолатор и му изкомандува: — Марш при братчетата си! — После го постави внимателно на дъската при другите и се обърна към Зарко: — Ще направя още един. Ти само гледай!

Зарко гледаше с напрегнато внимание, но мисълта му беше заета всецяло с това, как да застане при колелото и как да държи ножа, за да не се изплъзне от ръцете му. А ножът беше отчайващо малък и с твърде тънка дръжка.

— Разбра вече, нали? — каза бай Васил, като сне от шилото и втория изолатор. — Сега опитай сам! — Той постави нов изолатор и се отдръпна настрана, жадно смучейки цигарето с догарящата си цигара.

Зарко застана на колелото, опъна напред двете си ръце, за да се привдигнат по-нагоре запретнатите му предварително ръкави, взе по-големия нож и боязливо се огледа наоколо дали няма някой друг освен майстора. Нямаше.

На съседното колело работеше младият формовчик Асен Бочев, но сега той беше зает с обучаването на Пройчо. А освен това Бочев и не подозираше още, че само на три-четири крачки от него едно момче съвсем без ръце ще се опитва да реже изолатори.

От дъното на цеха се зададе Горанов и още отдалече, разбрал смущението на момчето, окуражително му закима с глава: «Почвай, почвай, не се бой!»

Зарко започна. Формуването на главичката и шийката на изолатора му се удаде лесно. Не представляваше трудност и заглаждането с по-големия нож. Но когато взе малкия, неволно се обърна назад и видя, че при Горанов стоеше и го гледаше началникът на цеха Иван Ризов. Кога и откъде бе дошъл той, Зарко никак не видя. Сега вече към него гледаха и другите работници. Той се смути, изчерви се и се отдръпна от колелото, но Горанов пак му кимна окуражително: «Продължавай! Нали виждаш, аз съм при тебе, няма да те оставя да се провалиш!»

— Карай, карай! Много хубаво започна! — каза бай Васил, като си даваше вид, че обезобразените ръце на момчето не му правят абсолютно никакво впечатление.

Зарко стоеше като статуя. Червенината на лицето му се бе сменила с мъртвешка бледност. В душата му беше страшен хаос от мисли и чувства. Той цял се тресеше от нервно напрежение и краката му едва го държаха да не рухне на пода. А тъкмо това не трябваше да става сега. Сега повече от всеки друг път му бяха нужни спокойствие, хладнокръвие и точни, сигурни движения на ръцете.