Митко Горчивкин - Воля

— Ако не бе успял да се справиш с «Делта двадесет», ако беше се отчаял завинаги, единствен виновник за всичко щях да бъда само аз и това като камък щеше да ми тежи на съвестта. Но сега съм доволен. Щом като ти от тия трудности не се изплаши, значи, ще можеш да работиш навсякъде…

— И аз така мисля, другарю Горанов — каза самонадеяно Зарко. — Бих ви помолил да ме преместите в моделния цех. Там работата е по-творческа и по-интересна.

— В моделния? — почти извика изненадан учителят. — Ти знаеш ли какво значи моделен цех?

— Зная — с усмивка на самоувереност отговори Зарко. — Там се изготвят от гипс моделите на всички артикули, които после се отливат, пресоват или изработват на чарковете. Моля ви, другарю Горанов…

— Не, не! — махна с ръка учителят и нервно затърси из джебовете си цигари и кибрит. — Ще вървим вече по правилния път — от по-лекото към по-трудното, а не обратното! — Той запали цигара, поуспокои се и додаде: — Виж, в отливния цех може, но сега — никакъв моделен!

— Добре, нека тогава в отливния!…

На другия ден Зарко се яви при бай Васил в обикновеното време, но работата му нещо не вървеше. Беше замислен, разсеян и на два пъти повреди готови вече изолатори.

— Неспокоен ми се виждаш днеска! Мъчи те нещо отвътре! — каза старият майстор.

— А, не! — смути се Зарко. — Какво може да ме измъчва?

— Ти бай си Васила не мож излъга! Нали те гледам — въздишаш, пъшкаш, очите ти ту насам, ту нататък играят. Казвай какво има!

— Виж, бай Василе… Аз много съм ти благодарен… — започна Зарко и замлъкна в нерешителност.

— Е, казвай де, казвай! Не обичам да ми усукват!

— Това е! Много съм ти благодарен за всичко!… Сега искам да поработя и в отливния цех!…

— Ами че тъй кажи бе, момчето ми! «Искам — речи — да отида другаде и точка!» А ти: туй било, онуй било и прочие. Щом като искаш, ще идеш. Та бай ти Васил ли няма да те пусне?…

— Страх ме беше да не си помислиш, че…

— Нищо няма да си помисля! Та къде, казваш, искаше да идеш?

— В отливния.

— Може! В отливния цех може, само че началникът Ценко е един нервен и дръпнат… — Бай Васил изведнъж се плесна по устата, сякаш бе го щракнал болен зъб, а после без нужда се зачеса с показалец зад ухото: «Не биваше така! Все таки Ценко е началство — авторитетът му трябва да се пази!» — Добре, добре! — извъртя той. — Хубаво си намислил! Не е лош човек Ценко. Само дето е сприхав и кибритлия, ама инак е голям майстор, от калта злато прави, дето се вика. Ами Яначко, учителят ти де, пуска ли те?

— Той е съгласен, вчера говорих с него.

— Добре! Ти тогава си гледай работата, пък аз ей сега ще се върна. — И той с бързи стъпки се отдалечи по посока на отливния цех. Сигурно бе решил да поговори предварително с Ценко и с Горанов.

Когато след около половин час Зарко тръгваше да отиде на новото си работно място, около него се събраха всички работници от формовъчния цех и започнаха да му дават съвети:

— С Ценко за нищо недей да спориш — не обича да му се опъват — каза Райчин Груев, който работеше в съседство с бай Васил. — Каквото ти каже, изпълнявай точ в точ!

— Ама че го рече! — намеси се Асен. — Зарко да не е нещо автомат? Ти не слушай Райчина, прави, както намериш за по-добре, пък Ценко, като види, че е хубаво, няма къде да мърда. Ако нещо те обиди, ти ела ми кажи!

— Стига! — махна с ръка бай Васил, като че ли отпъждаше врабци. — Ти върви сега там, пък ако нещо не ти хареса, ела си пак при нас.

В отливния цех Зарко отиде със страх и твърде противоречиви мисли. Той наистина бе решил, ако там го посрещнат и с най-малко недоверие, веднага да се върне. Но подготвен предварително, началникът на цеха Ценко Байданов беше много внимателен и тактичен към него. Внимателни бяха и работниците.

В отливния цех се произвеждаха предимно дюрферунги и щуцери за електрическите далекопроводи. Това бяха ония прешленести лъскави изолатори, които Зарко веднъж бе виждал в Илиенската електроцентрала. Няколко жени и мъже в дъното на салона се занимаваха с производството на кани за вода, чаши и други домакински съдове.

В къщи Зарко имаше една порцеланова кана, която представляваше огромно червено лале, листенцата на което в краищата бяха присвити така, че от тях можеше да се пие вода. Неведнъж през своето детство той си бе задавал въпроса, как е направена тя, дали на обикновено грънчарско колело, или по друг някакъв начин и как майсторът е успял да постигне идеално еднаква дебелина на цялата черупка и да отрази дори и жилчиците на листата. Тази тайна се разбулваше сега пред очите му. Каните и другите кухи порцеланови предмети се правеха не на грънчарско колело, а се отливаха от рядка като малцова боза глина, която работниците наричаха «шликер».