Митко Горчивкин - Воля

Но тази обикновена и съвсем незначителна на вид случка обезсърчи и разстрои Зарко. «Паяк!» Защо този млад, висок и строен момък трябваше да вика на гърбавия «паяк»? Та нали това е обидно, унизително, недругарско? И все пак гърбавият не се обиди, не даде никакъв вид на засегнат, оскърбен човек. Свикнал е с този прякор. А какво ли име ще измислят в завода на Зарко? Не, не! Той по никакъв начин не би се помирил с подобно обидно и недостойно отношение.

Във формовъчния цех Горанов разпалено с увлечение започна да обяснява как става формуването на порцелановите предмети чрез отливане, чрез полусухо пресоване и чрез фрикционните преси. Всичко беше така леко, така интересно и увлекателно, че учениците слушаха със затаен дъх. Но макар че тук нямаше никакъв шум от машини, Зарко нищо не чуваше. В ушите му звучеше една-единствена дума «паяк!» Тя не го напусна и в пещния цех, и в камениновия, и във фаянсовия, и в огнеупорния.

В училището той се върна мрачен, унил, отчаян. Искаше му се веднага да захвърли ученическата униформа, да облече в склада своите посипани с нафталин цивилни дрехи и да тича към гарата, където пътниците вече чакаха вечерния влак за София.

Той дори отиде до вратата и хвана дръжката. Изведнъж му се стори, че вече се намира пред прага на тяхната мансардна стаичка. Ето вратата се отваря и срещу него застава майка му — мила тъжна, питаща. Какво ще й отговори? Това, че някой нарекъл някого си «паяк»? Не, не!

Зарко пусна дръжката на вратата, бавно отиде до леглото си и седна: «Колко жесток и неблагодарен съм към тебе, майко! Сякаш не стига това, което си изживяла за мен!»

В този момент в спалнята влезе Янаки Горанов. На долната му устна висеше залепнала изгаснала цигара.

Той кимна на няколко момчета в спалнята да излязат, после седна на един стол до масата, покани Зарко да седне при него и дълго търси мълчаливо из джебовете си кибрит. Като не намери никъде нито една клечка кибрит, той запали цигарата си от печката, облегна се на масата и изпущайки дим през устата си, каза:

— Ти днес никак не ми харесваш!

Зарко трепна.

— Да! — продължи Горанов. — Аз имах малко по-друго мнение за тебе. Мислех те за по-силен и по-твърд.

— Но, другарю Горанов…

— Не ме прекъсвай! Сега аз говоря. Ще говориш след малко и ти.

— Извинете!

— Не са нужни извинения. Дошъл съм при тебе не като учител, а като твой по-възрастен другар и приятел. Твоето настроение днес се развали още когато бяхме в барабанния цех. От дребни факти ти си склонен да правиш «велики» заключения. — Думата «велики» той произнесе с подчертана ирония. — А това е погрешно, неправилно и което е най-важно — вредно е за самия тебе. Мога ли аз например да съдя по един-единствен ученик какви са всичките ученици в нашето училище? Погрешно, неправилно ще бъде! Ами че аз мога случайно да попадна на най-добрия ученик, или пък на най-лошия.

— Да! — отговори неволно Зарко.

— А защо ти тогава правиш преценка за работниците от цял един завод само по впечатленията си от един-единствен човек?

Зарко мълчеше. Укорът на Горанов беше справедлив. Този мургав млад човек, който, преди да стане тук учител, е бил няколко години майстор в керамичен завод, знаеше не само как се палят огромните кръгли пещи, за да изпекат най-добре порцелановите изделия, а умееше да надзърне и в човешката душа, да палне в нея огъня на надеждата и самоувереността.

— Днес, като ходехме из завода, през цялото време си мислех за тебе. — Той извади нова цигара, запали я от догарящата и продължи: — Ти чудесно би се справил с работата в барабанния цех… Там главният майстор бай Ченко е много добър човек, ще ти помага.

— А мислите ли, че не бих се справил и с работата във формовъчния цех? — попита неочаквано Зарко.

Горанов не отговори веднага, а се престори, че на устната му е полепнал тютюн и се зае старателно да го изтрива с кърпичката си. Но по лицето и големите му тъмни очи явно личеше, че той обмисля отговора си.

— А защо пък да не се справиш? — каза най-после той. — Това само от тебе зависи. Как можеш да пишеш и рисуваш, а да не можеш да направиш един нищо и никакъв си там изолатор от глина?

— Мога! — почти проплака Зарко с блеснали очи, в които имаше и решителност, и отчаяние. — Не само изолатори, а и много други работи ще мога да правя, но… ех!… — Той тупна с ръка върху масата и скри очи в свивката на лакътя си.

— Не, не бива така! — докосна развълнуван с длан черната му разрошена коса учителят. — Това е слабост, това е малодушие!