Митко Горчивкин - Воля

— У такива по̀ бива да се търси човечност, другари! Не трябва да ги молим! С тях трябва да воюваме…

— А бе, ех, майка му стара, защо не ме оставихте барем две думички да му кажа аз на него — запали се Трифон. — «Ти, другарю Панчугов, щях да му река, погрешно си дошъл тука. Мястото ти сигурно е празно пред Народния съд, там, дето съдят сега разни вредители…»

— Стига, другари! — охлади огъня им Танушева. — Хайде да си вървим! Имам една хубава идея, трябва да я осъществим.

… След два дни в заводския стол, където се хранеха на смени повече от шестстотин работници и работнички, се появи интересен стенвестник, посветен почти изцяло на директора Панчугов. Централната карикатура представяше директора, заобиколен от едри като овчарски кучета породисти въшки, от устата на които излизаше написано с букви по едно «бау-бау». Панчугов сочеше с ръка към няколко бягащи в далечината заводски ученици с куфари в ръцете и насъскваше въшките: «Дръж, Белке! Хапи, Сивчо! Не ми трябват трудови резерви!» Зарко с удивителна точност бе предал голямата ъгловата глава на директора със зачесаните върху плешивината редки коси. Даже и без никакъв надпис или обяснение всеки би познал, че това е Панчугов.

А малко преди да тръгнат учениците за вечеря, пред входа на училището спря лъскава лека кола и от нея, пъхтейки и мърморейки нещо, излезе Панчугов, облечен в светлокафяв велурен кожух. Някой му бе казал за карикатурата и затова именно сега той за пръв път удостояваше с присъствието си заводското училище. От това, разбира се, не можеше да се очаква нищо добро.

Но в скромничкия кабинет на Константин Ралев вече имаше други гости — партийният комитет при завода в пълния си състав.

Наистина — неприятна среща за Панчугов!

През първите дни, когато Пройчо си позволяваше да се поскарва или да дава съвети на някое от по-буйните и палави момчета, почти винаги избухваше скандал:

А ти какъв си тук, чорбаджия някакъв или помощник-директор? — намесваха се няколко души изведнъж.

Но сега всички го слушаха, защото той не беше просто само Пройчо, а «другарят председател на СНМ Пройчо Дудуков». Подчиняваха му се дори и такива вироглавци като Трифон, на които само трябваше да каже:

— Но, моля ти се, не съм го измислил сам, бюрото така реши!

— Е, виж, това е друга работа — омекваха веднага те. — Щом като бюрото е решило, значи, нямаме нищо против!

Младежкото дружество и неговото ръководство се ползуваха вече с голям авторитет. Зер не беше дребно нещо това, да се принуди един Панчугов да напусне топлия си комфортен кабинет и да дойде чак в училището. А той не само че дойде, но и получи добър урок от заводския партиен комитет, който беше сериозно разтревожен от нередностите, изнесени в стенвестника. Колкото и да му беше неприятно, Панчугов не можеше да се обяви против решението на комитета. Още на другия ден той отпусна средства за учебници, за помагала и перачка. Нареди изоставената, полуразрушена заводска баня да се възстанови и да се ползува от работниците и учениците.

В училището започна нов живот. За бягане вече никой не споменаваше.

— Бюрото реши да си образуваме училищен хор! — каза един ден Пройчо.

Веднага образуваха хор. В него влязоха двадесет и осем момчета и четиринадесет момичета.

Диригент им беше възпитателката Надя Танушева. Тази двадесет и една годишна девойка се оказа не само умен, добър другар и организатор, но и човек с голяма музикална култура. Тя пееше хубаво, свиреше на акордеон и умееше да направи едногласните песни на два и три гласа. В училището се откриха неподозирано много дарования. Почти всички момичета пееха добре, но имаше между тях две, които изпълняваха народни песни с голямо майсторство. Не останаха назад и момчетата. Трифон свиреше на ръчна хармоника и веднага писа да му я изпратят от Бургас. Стефко беше гайдарджия, Тошо — кавалджия, Йонко Върбанов имаше чудесен тенор. А Павката, този сантиментален и любвеобилен Павка, който с часове можеше да разправя за гълъби, за разни породи зайци и който при разговор с момиче се изчервяваше като варен рак, се оказа поет. Той декламираше стихове на Ботев и Вапцаров така вдъхновено, че изтръгваше от очите на другарите си сълзи.

— Другари и другарки — каза веднъж Пройчо, — бюрото реши да си направим самодеен колектив!

Този път той излъга. Бюрото нищо не бе решило. Това си беше лично негово хрумване. Но все пак само след няколко дни самодейният колектив вече съществуваше. Определени бяха съставите на хора, на оркестъра, на тия, които щяха да изпълняват народните хора и ръченици.