Митко Горчивкин - Воля

— Другарят директор е зает и никого не приема.

— Вие му кажете, че е дошла делегация от заводското училище и че иска да говори с него по важна и сериозна работа! — каза Танушева.

— Казах ви, другарят директор е зает. Подписва документи и писма. Елате друг път! — обърна се секретарката и с високомерна презрителна гримаса се скри в стаята си.

— След мен! Изкомандува Пройчо и докато оксиженираната усети какво става и му попречи, той почука на вратата с порцеланова табелка «Директор» и почти веднага след това отвори.

След него един по един влязоха вътре и другите.

Зад масивно дъбово бюро, на което имаше три телефона и лампа с красив абажур, седеше около четиридесетгодишен мъж, върху плешивото теме на когото бяха зачесани редки коси, идващи откъм лявото ухо. Той закусваше с мляко и бисквити. От неочакваното посещение директорът едва ли не разля млякото върху тъмнокафявия си, съвсем нов костюм и учудено устреми поглед в Пройчо:

— Какво има, кой ви пусна тук?

— Те сами, другарю директор…-появи се отнякъде оксиженираната секретарка. — Аз не ги пущах, казах им, че сте зает…

— Идваме по важна работа и не можем да чакаме! — намеси се Надя Танушева. — А и оказа се, че не сте много зает.

Панчугов се изправи. В очите му светнаха гневни пламъчета. Той не беше свикнал да му се говори с такъв тон.

— Ние сме от ръководството на младежкото дружество при заводското училище — уведоми го Пройчо.

— Е? И какво има?

— Лошо е при нас, другарю директор! — намеси се смело Танушева. — Липсват най-елементарни условия за живеене и учение. Учениците ще се разбягат, въшки са ги налегнали…

— Баня ли сте дошли да искате? — прекъсна я почти с крясък Панчугов. — А в къщи на село все с бани и удобства ли сте живели досега?

Танушева помълча, за да не избухне. Тя огледа комфортно уредения кабинет на Панчугов с кожени меки кресла, със скъп персийски килим, в който краката потъваха като в гъста трева, и задъхана, едва сдържайки гнева си, каза неочаквано меко и за самата себе си:

— Не, другарю директор, не сме живели… Но туй не е вече лукс, а необходимост.

— Не е лукс, не е лукс! По-добре от вас знам аз какво е лукс и какво не е — каза заядливо Панчугов. — Но я ми кажете кой ви изпрати тука, Ралев ли?

— Не! Никой не ни е изпратил — заговориха изведнъж всички. — Ние сами…

— Та ние не сме вече малки, другарю директор! — каза Влада, подръпвайки Трифон изотзад да мълчи.

— Не сте малки, а не знаете как да се държите! — устреми Панчугов ядно святкащи очи към Зарко. — Ето, този там си позволява нахалството да стои пред мен, пред директора на завода, с ръце в джобовете! На какво прилича това?

Младежите неловко се спогледаха, без да отговорят. А Зарко така силно се изчерви, че сякаш от лицето му щеше да капне кръв. Той машинално пъхна ръцете си още по-дълбоко в джебовете, но размисли малко и изведнъж ги извади навън. Панчугов се сепна изненадан, направи крачка-две, а след това попита:

— А ти какъв си там, в училището?

— Ученик! — отговори вместо Зарко Трифон, който сега вече явно искаше да направи тук скандал.

Панчугов намръщен и с пренебрежение продължаваше да гледа Зарко, а после отиде зад бюрото си:

— Така! Значи такива ги подбира там Ралев?… Нищо не заслужава той, нищо не заслужавате вие!…

— Добре! — направи крачка към него Танушева и продълговатото й лице пребледня, а бръчката между очите й стана още по-дълбока. — Ние не сме дошли тука да хленчим, да ви се молим!… Довиждане, господин Панчугов! — Тя нарочно не каза «другарю директор», а на думата «господин» особено силно наблегна и с бързи стъпки се отправи към вратата, последвана от другарите си. Най-назад остана Влада, която с усилие сдържаше Трифон да не каже нещо необмислено.

Пред вратата на стола петимата се спряха. Времето за утринна закуска още не бе минало, но сега никому не бе до ядене.

— Гад! — процеди през зъби Пройчо. — Никак не можех и да си помисля, че е такъв!

— Ти, Зарко, не се огорчавай! — каза Влада. — Това не е човек! Кой знае по каква случайност е станал директор…

Но Зарко не я чу. Бащинското отношение на директора Ралев, добродушието и привързаността на другарите му, доверието, което му бе оказала Танушева — всичко това го бе накарало да забрави през тия дни за своя недъг. И сега думите на Панчугов по-силно и по-жестоко от всеки друг път нараниха душата му.

«Ако у него няма справедливост, ако няма чувство за отговорност, няма ли поне жалост! — мислеше си Зарко, но изведнъж се усмихна горчиво: — Жалост! Собственият ми баща няма към мене жалост и ме захвърли, а аз у чуждите я търся!» И той неусетно за самия себе си каза: