Митко Горчивкин - Воля

Петко сконфузено мълчеше, а бай Михо не да изтрае и гръмогласно се засмя. Засмяха се и момчетата.

— Ех, вие, герои! Уж майстори ще ставате, а за две пари кураж нямате! — каза Чудото и като посочи на Йонко и Петко към съседните механични колела, подвикна: — Хей, Павле, Коста, вземете ги тия двамата генерали за чираци, а другият ще остане при мене!

Бай Михо беше весел, остроумен добряк и към никого не питаеше злоба или лоши чувства. Работниците го обичаха, уважаваха го и не се сърдеха на неговите понякога доста хапливи шеги. Но когато някой сбъркаше някакъв модел или пък допущаше и най-малък дефект в калъп, Чудото крещеше, караше се, заплашваше с глоба и уволнение, а после сам поправяше грешката и отново ставаше весел и приветлив като дете.

Към Зарко той бе решил да приложи специален подход — да бъде внимателен и снизходителен. В първите дни пред него не си позволявате никакви шеги. Това, че Зарко работеше по-бавно от другите, че техническите процеси му се удаваха много по-трудно — не го дразнеше. Той не се сърдеше дори и тогава, когато неговият ученик на три или четири пъти повреди готови вече модели. Не се ядоса, не се развика и когато един ден го видя смутен и изплашен да събира от земята парчетата на един нов модел, над който сам бе работил цели пет дни и който всички в завода очакваха с нетърпение. За него бе по-важно това, че у Зарко той бе открил душа на художник. «Техническата работа — един по-бързо, друг по-бавно — всеки ще овладее. Но истински майстор, истински творец не всеки може да стане!» — мислеше старият керамик.

С всеки нов ден Зарко придобиваше все по-голяма и по-голяма сръчност. И заедно с това бай Михо все по-често забравяше «специалния си подход», докато най-после стигна дотам, че към него стана по-строг и по-взискателен, отколкото към другите.

— Не виждаш ли сега, че тая работа тъй не върви? — скарваше му се той. — Не ще тук бързане, а малко повечко ум и разсъдък! Внимавай, докато не съм кипнал!…

От това Зарко не само че не се наскърбяваше, а се чувствуваше щастлив: «Ето и мене кастри като другите, не ме смята за недъгав и некадърен!»

Да се направи нов производствен модел — това беше дълъг, сложен и труден процес. Тук обикновеното занаятчийство и заучените автоматически движения нищо не помагаха. За моделчика бяха необходими преди всичко художествен усет, голямо търпение и сръчност. Още от първата седмица бай Михо разбра, че тия качества у Зарко не липсват и че макар и без ръце, момчето си е посвоему сръчно за онова, което то не можеше да направи по обикновения начин, измисляше друг, съвсем свой начин, който на здрав човек и през ум не би минал, но все пак крайният резултат беше един — успех.

Към края на четвъртия месец бай Михо извади от чекмеджето на своя тезгях един голям цветен албум с рисунки на всевъзможни порцеланови изделия и като извика при себе си тримата ученици, забоде пълничкия си, облепнал с гипс показалец на една съвсем простичка кълбовидна кана:

— Ей туй нещо искам да ми направите! За два дни, значи — самия модел и калъпа от гипс! Аз отивам по работа в града. Започвайте!

Йонко и Петко уплашено се спогледаха: «Загазихме сега!» Те взеха листа с каната и тръгнаха да се посъветват със своите майстори, но Чудото им кресна:

— Чакай, чакай! Тя тая тъй не става! Ако сте си отваряли зъркелите, и сами ще я направите! Павле, Коста — извика той на работниците, — оставете ги сами на чарковете! Вървете да помагате на Лицо в калъпите!

Двамата майстори с видимо неудоволствие напуснаха работните си места: «Виж ти, какво намислил Чудото! Един вид изпит ще произвежда!» Това засягаше не само учениците, а и самите тях, защото от резултата щеше да проличи кой как е предавал своя опит.

— А ти бе! Защо още стоиш? — обърна се строго Чудото към Зарко. — Да не чакаш каната от небето да ти падне?

— Мисля!

— Добре, мисли си тогава, ама хубавичко запомни — не ми ли направиш кана, от другиден не те искам при мене!

Зарко учудено загледа майстора си. «Какво му стана пък на тоя, дали не си е пийнал!» А после взе от сандъка гипс и се залови да прави модела.

Чудото тръгна да си отива, но до вратата го срещна бай Васил.

— Какво си се развикал бе, Михо, не слушат ли децата?

— Готовановци! — извика Чудото, за да го чуят всички, а после тихо додаде: — А бе, добри са децата, ама нали знаеш — «кучето скача според тоягата»! Искам да ги сплаша.

— Не правиш хубаво, Михо! — намръщи се бай Васил. — Така се деца не учат… — И той го издърпа навън, навярно за да му се кара насаме.