Митко Горчивкин - Воля

Зарко не бе отрупан така много с организационна работа и имаше време да подготвя още по-добре уроците и лекциите си за кръжоците, да чете научни и художествени книги от заводската библиотека.

— Новият, истинският майстор трябва да бъде не прост, обикновен занаятчия, а всестранно образован, културен човек. Той трябва да познава добре живота, да познава душата на работника, на другаря си като собствената си душа! — бе говорил неведнъж директорът Константин Ралев.

След първия учебен срок старият педагог започна твърде често да посещава внезапно младите учители. Почука на вратата, влезе, поздрави учениците и седне на някой от най-крайните чинове. Ако работата на учителя му харесваше, той не седеше до края на часа: отиваше си доволен и усмихнат, като се ръкуваше с преподавателя, макар и само преди един час да са били заедно. Ако пък откриеше някаква грешка, оставаше до края и нервно пишеше нещо в джебния си бележник. А през междучасието учителят непременно отиваше при него в дирекцията. Какво ставаше там, никой от учениците или другите учители не знаеше. Но втори път такъв преподавател не смееше да се яви в час с неподготвена лекция.

Често започна да ходи Ралев и в завода. С часове наблюдаваше как работят учениците, дали полагат усилия да овладяват работата си и после дълго разговаряше със своите стари приятели бай Васил и бай Михо. Разпитваше ги поотделно за всеки ученик, спореше насаме за някои техни неправилни похвати. Не одобряваше и се ядосваше от еснафските хитрости на Чудото.

— Голям майстор и художник си ти, Михо — казваше той, — ама хитрините и шмекериите ти не обичам. Не искам аз да учиш децата ми на твоите навици!

— Е, че аз за добро бе, Коста… — оправдаваше се Чудото.

— Според тебе, добро е едно, а според мене — друго! Прави, значи, каквото ти казвам и — точка!

Това беше причината напоследък бай Михо да стане с учениците съвсем сериозен и въздържан. Привикнали на предишната му веселост, някои започнаха дори да се плашат от него и да го наричат. «професор бай Михо».

… В учение, в работа, в забава — неусетно измина зимата и настъпи пролетта. Директорът лично раздаде на второкурсниците конспектите за зрелостните изпити и каза:

— Работете неуморно, деца, трудете се, защото скоро ще дойде денят, когато ще защищавате себе си и честта на училището.

И този решителен ден дойде.

През тия две години напрегнат труд и учение Зарко нямаше нито една бележка по-долу от петица и затова бе напълно освободен от матура. Трябваше да държи изпит само по керамична технология, от която никой не се освобождаваше, и по практика. Но за него и само тия изпити бяха достатъчни, за да изгуби напълно спокойствието и съня си. От успеха му по практика зависеше в кой от трите разреда ще бъде класиран от комисията: дали в пети разред — отличен работник, дали в трети — добре усвоил работата, или във втори, в която попадаха всички начинаещи или посредствени работници.

През времето, когато другарите му държаха устните и писмените изпити, всяка вечер до късно след полунощ той беше в общата занималия. Заедно с Надя Танушева разказваха уроци, решаваха задачи, рисуваха, чертаеха — подготвяха учениците и ученичките за всеки отделен изпит. И крайният резултат беше много добър. Общата оценка на IIа курс беше пълна петица, а на IIб курс не достигна само две десети да го догони.

Започваше сега най-опасният изпит — практика! Тук вече никой на никого не можеше да помогне. Успехът зависеше само от това, какво и как си работил през изминалите две учебни години и какво ще ти се падне да изработиш.

Формовчиците, леярите и пекарите бяха сравнително спокойни, защото знаеха, че ще им се падне работа, която постоянно са работили и в която са добили опит, ловкост, рутина.

Моделчиците обаче бяха в голяма тревога. На тях можеше да се падне да правят модели на най-прост изолатор «КТ — 95», но и — най-сложен, като например плитка къдрава чиния, английски тип, или нещо там дявол знае какво друго.

Сега в моделния цех специализираха Зарко, Йонко, Петко и Влада Друмникова, която само три месеца преди изпита се бе прехвърлила тук от леярния цех, защото не можела да понася задевките на някакъв млад работник.

— Е, Друмче, май че ще станем невинни жертви за «общото благо»? — пошегува се с нея Зарко на път за завода.

— Ох, кой ли ме дявол караше да се прехвърлям при вас! — чукна се девойката по главата и едва ли не заплака от яд.