— Та кой ме дявол караше
на седянка да ходя!
Де, гиди, мале, младини,
младини, мале, лудини!
— запя Йонко с приятния си звънлив тенор. Цялата група ученици и ученички подхванаха отпев:
— Де гиди, мале, младени,
младини, мале, лудини!
— Пейте сега, пейте си! — закани се Влада. — Ще ви видя довечера как ще ревете!
— Кураж, Друмче! — обади се Павката, който винаги се бе смущавал и изчервявал и от най-обикновен разговор с чернооката и хубава девойка, но сега кой знае откъде бе придобил смелост. — Аз, ако се падна някъде наблизо, непременно ще ти помогна!
— Благодаря ти, Павка! — каза с признателност Влада.
Павката изведнъж се изчерви и почувствува, че земята под краката му се клати.
Още от двора учениците се разделиха на групички и всяка се отправи към своя цех.
— Павка, стискай палци! — подвикна с отчаяние Влада от вратата.
Павката веднага стисна палци, но тутакси се разколеба:
— Сега стискам, ама после няма да може, защото инак… ще ме скъсат!… — И все пак за Влада Друмникова той геройски би стоял и три дни със стиснати палци, но не беше твърде сигурен дали с това ще й помогне нещо.
Изпитната комисия беше голяма. В нея влизаха директорът на училището Константин Ралев, директорът на завода Тихомир Витанов, двамата класни ръководители, майсторите и началниците на основните цехове в завода. Предвождани от Ралев, те минаха по цеховете да проверят дали всичко е в ред за изпита и дали нещо не липсва.
— Ой, страшно! — трепереше Влада. Но не по-спокойни бяха и другите трима абитуриенти от моделния цех.
Комисията се върна и спря при четиримата. Директорът Ралев извади от джеба си няколко билетчета от плътна бяла хартия, разбърка ги и ги постави на тезгяха:
— Теглете!
Макар и най-страхлива, първа опита щастието си Влада Друмникова. (Това треперене от неизвестността най-после й бе дотегнало.) Тя издърпа билетчето и тутакси изкрещя радостно:
— «Ер-ем-ка-две!»
— «Делта двадесет!» — извика след нея Йонко.
— «Дюрферунг!» — сепнато обяви Петко.
Само Зарко нищо не извика, нищо не продума. Билетчето не успя да се задържи между двете му треперещи ръце и падна на пода. Бай Михо се наведе, вдигна го и прочете: «Плитка чиния — къдрава, английски тип № 18!»
През цялото си двегодишно стоене в училището и завода Зарко бе гледал, но никога не бе правил сам такава чиния.
— Горе главата! Не се отчайвай! — пошушна му бай Михо. — Нали помниш червеното лале?…
«Но тогава го правихме двамата, а нямаше и комисия!» — искаше да каже момчето, но замълча.
— Ако смятате, че е трудно за него, нека тегли втори билет! — каза Витанов.
— Не! — извика сега Зарко. — Ще работя чиния!
Комисията се отдалечи. Абитуриентите се заловиха за работа. Бай Михо изостана малко назад, почака другите да се скрият зад съседната врата и каза:
— Не се плашете, деца! Работете спокойно, както съм ви учил. Ако обичате бай си Михо, няма да го посрамите!
Зарко се замисли. «Ще дойде денят, когато ще защищавате себе си и честта на училището!» — спомни си той думите на директора. А после, кой знае как, пред очите му изпъкна болничната стая, в която бе лежал някога, меката приповдигната възглавница, кръвопреливният апарат, контролната стъкленичка на който отброяваше капка, след капка, майка му, надвесена над него — слаба, измъчена и бледа. Спомни си Николай Данилич — този едър, снажен съветски воин с детски усмихнати сини очи, който говори с мекия си гръден баритон: «Ну Захарий, геройство навсякъде и всякога може да се прояви — та ако щеш, даже и тук, в тази стая, на това болнично легло!»
А сега Зарко не лежеше бинтован и безпомощен в болнично легло, не чакаше на чужди ръце. Зад него бе останал дълъг и криволичещ път, осеян със страшни трудности и големи победи.
Той решително отметна падналия на челото му кичур коса и се залови за работа.
В цеха беше тихо. Чуваше се само лекото стъргане на ножовете в крехкия гипс и припляскването на каишите по трансмисиите. От комисията тук бяха останали само бай Михо, бай Васил и други двама майстори, които мълчаливо се разхождаха в дъното на огромното помещение и наблюдаваха някой да не разговаря с абитуриентите, да не им помага.
Зарко направи с гипс първата отливка и започна да дълбае с ножа чинията. Четири часа той упорито и напрегнато работи, без да се изправи, без да повдигне глава от шеметно въртящото се колело. Пот на струйки се стичаше от челото, от лицето му, капеше върху модела и се попиваше мигновено от ненаситно жадния гипс.
Читать дальше