Уилям Текери: Панаир на суетата (роман без герой)

Кривокракият Самбо затръшна вратата на екипажа след младата си разплакана господарка и скочи отзад на екипажа. «Спри!» — извика мис Джимайма, като се втурна към портата с един пакет.

— Ето няколко сандвича, мила — каза тя на Амелия. — Може да огладнеете. Беки, Беки Шарп, ето за вас една книга, която сестра ми… искам да кажа, която аз… Джонсъновия речник, знаете; не трябва да ни напуснете без него. Сбогом. Кочияш, карай. Господ да ви благослови!

И доброто същество се оттегли в градината, обхванато от силно вълнение.

Но ужас! Тъкмо когато екипажът потегли, мис Шарп подаде бледото си лице от прозореца и захвърли книгата обратно в градината.

Това почти накара Джимайма да припадне от ужас.

— Боже мой, никога не съм… — възкликна тя. — Каква дръзка… — Вълнението не й позволяваше да довърши изреченията си. Екипажът изтрополя напред; големите порти се затвориха; звънецът удари за урока по танц. Светът се разкри пред двете млади девойки; и тъй, сбогом, Чизик Мел.

Когато мис Шарп извърши героичното деяние, описано в предишната глава, и видя как речникът прелетя над плочника на малката градина и накрая падна при нозете на смаяната Джимайма, по лицето на младата девойка, досега почти зелено от омраза, се изписа усмивка, която едва ли беше по-приятна, и тя се отпусна успокоена в екипажа, като каза:

— С речника свърших; и, слава богу, свърших и с Чизик.

Мис Седли се бе развълнувала от това предизвикателство почти колкото мис Джимайма. Та помислете — едва беше изминала минута, откакто бе напуснала лицея, а впечатления, събирани в продължение на шест години, трудно се заличават за такова кратко време. Нещо повече, за някои тези юношески притеснения и мъчителни преживелици траят вечно. Познавам например един стар джентълмен на шестдесет и осем, който една сутрин на закуска ми каза твърде развълнувано: «Нощес сънувах, че д-р Рейн ме напердаши.» Въображението му го бе върнало петдесет и пет години назад. Д-р Рейн и неговата пръчка бяха за него тъй страшни на шестдесет и осем години, както и когато е бил на тринадесет. Не зная какво би станало, ако докторът със своята голяма пръчка действително се появеше пред него, дори и на тази му възраст, и кажеше със страшния си глас: «Момче, свали си панталоните!…» И така, мис Седли се разтревожи извънредно много от това бунтовно действие.

— Как можа да направиш това, Ребека? — каза тя след известно мълчание.

— Ха, да не мислиш, че мис Пинкъртън ще дойде и ще ми заповяда да се върна пак в онази стара дупка? — отвърна Ребека със смях.

— Не, но…

— Мразя целия лицей — продължи разгневено мис Шарп. — Дано никога вече не го видя! Ах, да потъне дано на дъното на Темза. И ако мис Пинкъртън е там, няма да я извадя; не, няма да го сторя. Ех, тъй бих желала да видя как водата я носи с тюрбан и с всичко, с развятия й шлейф отзад и с носа й като на лодка!

— Стига! — възкликна мис Седли.

— Ха, да не би пък черният лакей да ме обади? — извика мис Ребека, като се изсмя. — Той може да отиде и да каже на мис Пинкъртън, че я мразя от цялото си сърце. Бих желала да го стори. А бих желала също да имам възможност да го докажа. В продължение на две години получавах от нея само укори и обиди. С мен се отнасяха по-зле, отколкото с последната слугиня в кухнята. От никого, освен от тебе, не чух ни една приятелска дума. Караха ме да надзиравам малките момичета в долната занималия и да приказвам френски на госпожиците, докато най-после майчиният ми език ми втръсна. Голяма смешка беше, дето заговорих на мис Пинкъртън на френски, нали? Тя не знае нито думица френски, а е твърде горда да си го признае. Струва ми се, че именно това я накара да се раздели с мен; така че благодаря на бога за френския език. Vive la France! Vive l’Empereur! Vive Bonaparte [2] Да живее Франция! Да живее императорът! Да живее Бонапарт. !

— О, Ребека, Ребека, срамота! — извика мис Седли; защото това беше най-голямото богохулство, което Ребека бе изрекла досега. Ако по това време някой в Англия кажеше: «Да живее Бонапарт!» — беше все едно, че казва: «Да живее дяволът!» — Как можеш, как смееш да храниш толкова лоши и отмъстителни мисли!

— Отмъщението може да е лошо нещо, обаче е естествено — отвърна мис Ребека. — Аз не съм ангел. — И за да бъдем искрени, трябва да кажем, че действително не беше ангел.

Необходимо е да отбележим, че през време на този разговор (който се водеше, докато екипажът се търкаляше лениво покрай брега на реката), макар и мис Ребека на два пъти да бе имала случай да благодари на бога, първия път стори това заради туй, че се бе отървала от едно лице, което мразеше, а втория път — защото й бе дадена възможност да смути или обърка неприятелите си. В нито един от тези два случая не се срещат мотиви за религиозна благодарност, нито пък такива, които могат да служат за двигатели на един благороден и мил човек. С други думи, мис Ребека не беше нито благородна, нито мила. Целият свят се отнасял зле с нея, така твърдеше тази млада мизантропка, а можем да бъдем уверени, че хората, към които целият свят се отнася зле, напълно заслужават това. Светът е огледало и представя пред всеки отражението на собственото му лице. Намръщете му се и той ще ви отвърне с кисел поглед; засмейте му се и той ще ви бъде весел и сърдечен приятел. Така че нека всички млади хора направят избора си. В едно сме положителни: ако светът нехаеше за мис Шарп, и тя от своя страна не бе сторила добро никому; нито пък можеше да се очаква, че двадесет и четири млади девойки могат да бъдат толкова добродушни, като героинята на тази повест, мис Седли (която избрахме тъкмо поради това, че бе най-благородната от всички; иначе какво би ни попречило да вземем вместо нея за героиня мис Шварц или мис Кръмп, или мис Хопкинс!) — не можеше да се очаква всяка една да притежава смирения и кротък нрав на мис Амелия Седли; да се възползува от всеки сгоден случай, за да покорява злонравието и коравосърдечието на Ребека и с хиляди мили думи и нежни постъпки поне веднъж да сломи нейната неприязън към подобните й.