Уилям Текери: Панаир на суетата (роман без герой)

Нещастието дойде и тя бе заведена в лицея, за да остане да живее там. Строгата церемониалност я задушаваше: молитвите и обедите, уроците и разходките, които бяха наредени с конвенционална точност, я потискаха непоносимо; и тя си спомняше за свободата и оскъдицата на старото студио в Сохо с такова съжаление, че всички, включително и самата тя, си представяха, че страда от мъка по баща си. Ребека имаше малка стаичка на тавана, където нощем прислужничките я чуваха да плаче и да се разхожда. Но плачът беше от яд, не от мъка. Преди тя не бе имала обичай да се прикрива, обаче сега самотата я научи да се преструва. Никога не се бе движила в женско общество; макар и пропаднал човек, баща й бе талантлив; разговорът с него беше хиляди пъти по-приятен, отколкото приказките на онези от нейния собствен пол, с които се сблъскваше сега. Надутата суетност на старата директорка, глупавото добродушие на сестра й, вятърничавите приказки и клюки на по-възрастните момичета и студената вежливост на надзирателките еднакво я дразнеха. Тази нещастна девойка нямаше майчинско сърце, иначе бръщолевенето и приказките на по-малките ученички, с грижата за които я бяха натоварили, може би щяха да я заинтересуват и утешат. Но тя живя между тях две години и нито едно от децата не се опечали от раздялата с нея. Добрата, нежносърдечна Амелия Седли беше единственият човек, към когото можа поне малко да се привърже; а кой би могъл да не се привърже към Амелия?

Преимуществата на младите девойки с по-високо обществено положение от нейното, караха Ребека да изпитва неописуема завист. «Каква важност си дава туй момиче заради това, че е графска внучка! — каза тя на една от пансионерките. — Как се кланят и подмазват на онази креолка заради нейните сто хиляди лири стерлинги! Аз съм хиляди пъти по-умна и по-привлекателна от това същество въпреки всичкото му богатство. Възпитана съм също тъй добре, както и графската внучка, въпреки произхода й, и все пак всички тук ме отминават. А нима, когато бях в бащиното си ателие, мъжете не се отказваха от най-веселите балове и забавления, за да прекарат вечерта с мене?» Тя си науми на всяка цена да се освободи от затвора, в който се бе озовала, и реши да действува сама, като за пръв път си състави определени планове за бъдещето.

Възползува се от онова, което можеше да й предложи лицеят, и тъй като вече умееше да свири на пиано и бе добра лингвистка, бързо премина онзи учебен курс, който по онова време се смяташе достатъчен за една девойка. Ребека непрестанно се упражняваше и веднъж, когато момичетата бяха на разходка и тя си бе останала вкъщи, я чуха да свири тъй добре, че Минерва благоразумно реши да си спести разноските за учител на по-малките ученички и загатна на мис Шарп, че за в бъдеще ще трябва да им стане учителка по музика.

Девойката отказа — за първи път и за голямо учудване на величествената директорка на лицея. «Аз съм тук, за да говоря френски на децата — отвърна остро Ребека, — а не да им преподавам музика и да ви пестя разноските за учител. Дайте ми заплата и ще им стана преподавателка.»

Минерва се принуди да отстъпи и, разбира се, от него ден я намрази.

— В продължение на тридесет и пет години — каза тя и при това с пълно основание — не съм срещнала нито един индивид, който да се е осмелил в собствената ми къща да изкаже съмнение относно авторитета ми. Хранила съм змия в пазвата си.

— Ами, змия — глупости! — каза мис Шарп на старата дама, която почти припадна от удивление. — Взехте ме, защото ви бях полезна. Между нас не може и въпрос да става за благодарност. Мразя това място и желая да го напусна. Няма да върша нищо друго освен онова, за което съм длъжна.

Напразно старата дама я запита дали съзнава, че приказва с мис Пинкъртън. Ребека й се засмя в лицето с ужасен саркастичен демонски смях, който едва не накара старата директорка да припадне. «Дайте ми известна сума пари — каза девойката — и се отървете от мене или ако повече ви се нрави, намерете ми хубаво място като възпитателна в семейството на някой благородник — можете да го направите, стига да искате.» В бъдещите им спорове тя винаги се връщаше към тази тема. «Мразим се една друга — намерете ми работа и аз съм готова да се махна оттук.»

При все че имаше римски нос и тюрбан и че бе висока като гренадир и властна като принцеса, достойната мис Пинкъртън нямаше нито силата, нито волята на малката си подчинена и напразно се мъчеше да се бори с нея и да й внушава страхопочитание. Когато веднъж се опита да й се скара пред други хора, Ребека изпълни своя описан вече план да й отговаря на френски, като по този начин спечели пълно надмощие над старата жена. За да поддържа авторитета си в лицея, наложи й се да премахне тази бунтовничка, това чудовище, тази змия, тази луда глава. И тъй като точно тогава научи, че семейството на сър Пит Кроли се нуждае от възпитателка, препоръча за тази цел мис Шарп, макар тя да бе змия и луда глава. «Не мога да укоря мис Шарп за държанието й — каза тя, — освен към самата мене, и трябва да призная, че дарбите и достойнствата й са наистина от високо качество. Поне колкото се отнася до ума й, тя може да служи за похвала на образователната система, прокарвана в моя лицей.»