Уилям Текери - Панаир на суетата (роман без герой)

По този начин директорката примири съвестта си, освободи се от договора и пусна на свобода подчинената си. Битката, описана тук в няколко реда, разбира се, трая в продължение на месеци. И понеже мис Седли сега караше седемнадесетата си година и тъкмо щеше да напуща училището и тъй като изпитваше приятелски чувства към мис Шарп (едничката проява на Амелия, която срещна неодобрението ми — бе казала Минерва), Ребека бе поканена от приятелката си да прекара една седмица у дома й, преди да встъпи в длъжността си на възпитателка в семейството на сър Пит Кроли.

Тъй се откри светът пред двете млади девойки. За Амелия той беше един съвсем нов, свеж, блестящ свят, разцъфнал се с всичките си цветчета. За Ребека той не беше напълно нов (и дори ако трябва да се каже истината относно историята Крисп, продавачката на сладкиши загатнала на някого, че всъщност между мис Шарп и мистър Крисп имало много повече от онова, което бе станало обществено достояние, и че неговото писмо било в отговор на друго писмо). Но кой ли пък може да ви каже истината относно тази работа? Както и да е, Ребека не започваше сега живота си в широкия свят, тя само го подхващаше отново.

Когато стигнаха мястото, откъдето пътят свиваше към Кенсингтън, Амелия не бе забравила приятелките си, но бе изтрила сълзите си и бе силно поруменяла и цяла пламнала от удоволствие, защото един млад гвардейски офицер, зърнал я, когато бе минал край екипажа с коня си, бе възкликнал: «Ех, че хубаво момиче!» Преди екипажът да пристигне на Ръсъл Скуеър, двете приятелки бяха разговаряли доста за светските приеми и за това, дали младите девойки си слагат пудра и кринолин, когато ги представят официално в обществото, както и дали Амелия ще има тази чест. Що се отнасяше до кметския бал, тя знаеше, че на него ще отиде. Когато най-после пристигнаха, мис Амелия скочи, облегната на ръката на Самбо, грейнала от щастие и хубост, с които можеше да се мери с коя да е девойка в Лондон. Както Самбо, тъй и кочияшът бяха единодушни по тази точка, а същото сториха майка й, баща й и всички слуги в къщата, събрали се в преддверието да посрещнат с поклон и реверанси младата си господарка.

Можете да бъдете уверени, че тя показа на Ребека всяка една от стаите на къщата и всичко, което имаше във всяко едно от чекмеджетата. Показа й книгите си и всички огърлици, брошки, дантели и дрънкулки. Тя настоя пред Ребека да приеме пръстена с бял халцедон, а също и тюркоазния и една сладка муселинена рокля, която сега й беше много малка, но която щеше чудесно да приляга на приятелката й. Също така Амелия реши в душата си да поиска позволение от майка си да подари на Ребека белия си кашмирен шал. Защо да не й го даде? Та нали брат й Джоузеф й бе донесъл два от Индия?

Когато Ребека видя двата прекрасни кашмирени шала, които Джоузеф Седли бе донесъл на сестра си, тя каза — в което бе съвсем права, — че «навярно е много хубаво човек да има брат» и лесно спечели съчувствието на нежносърдечната Амелия затова, гдето е сама в света, сираче без приятели и роднини.

— Не си самичка — каза Амелия, — ти знаеш, Ребека, че винаги ще ти бъда приятелка и ще те обичам като сестра — истина ти казвам.

— Да, но да имах родители като твоите — добри, богати, нежни родители, които ти дават всичко, каквото пожелаеш; и най-вече любовта им, която е по-ценна от всичко! Клетият ми татко не можеше нищо да ми даде и аз имах само две рокли! Пък да имаш и брат, мил и добър брат! О, как ли го обичаш!

Амелия се разсмя.

— Какво? Нима не го обичаш? Ти, която тъй лесно обикваш всекиго?

— Да, разбира се, обичам го… само че…

— Само че какво?

— Само че, изглежда, той много не се интересува дали го обичам, или не. Когато си дойде вкъщи след десетгодишно отсъствие, протегна ми двата си пръста да се ръкуваме! Много е мил и добър, но почти не приказва с мене. Струва ми се, че обича лулата си много повече от… — Но Амелия се спря. Нима трябваше да говори лошо за брат си? — Когато бях дете, той беше много мил към мене — прибави тя. — Когато замина, бях едва на пет години.

— Не е ли много богат? Запита Ребека. — Казват, че всички чиновници в Индия са страшно богати.

— Предполагам, че има много голям доход.

— А снаха ти хубава жена ли е?

— Ха! Та Джоузеф не е женен — каза Амелия и отново се разсмя.

Безсъмнено тя вече бе споменала това обстоятелство, но, изглежда, младата девойка не си спомняше. Дори нещо повече, закле се, че е очаквала да види цял рояк малки племенници и племеннички. Много се разочарова, че мистър Седли не е женен, сигурна била, че Амелия й е казала, че е женен, пък и толкова много обичала малки деца.