Уилям Текери: Панаир на суетата (роман без герой)

— Но, сестро, той струва само два шилинга и девет пенса, а клетата Беки ще се чувствува нещастна, ако не го получи.

— Веднага изпратете мис Седли при мен — каза мис Пинкъртън, И като не посмя да каже ни думичка повече, мис Джимайма заситни, навън от стаята, крайно развълнувана и смутена.

Бащата на мис Седли бе търговец в Лондон, и притежаваше значително богатство, докато мис Шарп бе стипендиантка, за която мис Пинкъртън смяташе, че е сторила достатъчно, за да трябва на прощаване да й отдава и тази голяма чест — да й подари речника.

Макар писмата на директорките да са подвеждащи като епитафиите, все пак, тъй както понякога се случва този свят да се напуска от човек, действително заслужил всички похвали, гравирани над костите му от каменоделеца — да е бил наистина добър християнин, добър родител, дете, съпруга или съпруг и наистина да оставя след себе си неутешимо семейство, което да оплаква загубата му, тъй също и в някои лицеи от време на време се случва даден ученик действително да заслужава похвалите на обективния учител. Мис Амелия Седли беше тъкмо такава млада девойка и не само напълно заслужаваше всички похвали, с които я обсипваше мис Пинкъртън, но дори притежаваше и много други очарователни качества, които тази стара, надута, подобна на Минерва жена не бе в състояние да долови вследствие на разликата в положението и възрастта между възпитаничката й и самата нея.

Тя не само пееше като чучулига или като мисис Билигтън, танцуваше като Хилисбърг или Парисо, бродираше прекрасно и пишеше точно по правописа, но имаше и добро, нежно, весело и благородно сърце, което спечелваше любовта на всички край нея, от самата Минерва до бедната прислужничка в кухнята и дъщерята на еднооката жена, на която бе позволено да продава стоката си веднъж седмично на младите госпожици в лицея. От двадесетте и четири млади девойки тя имаше дванадесет близки и сърдечни приятелки. Дори завистливата мис Бригс никога не говореше лошо за нея; високопоставената и важна мис Салтайр (внучка на лорд Декстър) признаваше, че Амелия има благородна осанка; а колкото се отнася до мис Шварц, богатата и много къдрокоса мулатка от Сент Китс, в деня, когато Амелия си замина, тя избухна в такъв плач, че се принудиха да повикат доктор Флос и едва ли не я упоиха с едно лекарство за успокояване. Както би могло да се предположи, високото положение и качествата на мис Пинкъртън я караха да проявява привързаността си спокойно и достойно. Но мис Джимайма на няколко пъти вече се разхленчваше при мисълта за заминаването на Амелия и ако не се боеше от сестра си, щеше направо да изпадне в истерия подобно богатата наследничка от Сент Китс (която плащаше двойно). Удоволствието да се отдадеш напълно на скръбта си е позволено само на богати пансионерки. Честната Джимайма се грижеше за сметките, за прането, за кърпенето, за сладкишите, за сервизите и приборите, а трябваше да надзирава и прислугата. Но защо ли да говорим за нея? Навярно от този момент нататък няма да я чуем повече и когато големите порти от ковано желязо се затворят зад Амелия, тя и страшната й сестра не ще се появят повече в тази повест.

Но тъй като с Амелия ще се срещаме непрестанно, няма вреда, ако кажем още в началото на познанството ни, че тя е едно мило малко същество; и че е цяло щастие — както в живота, така и в романите, които (особено последните) изобилствуват с най-разнообразни злодеи — да имаме за постоянен наш спътник подобно безхитростно и добросърдечно създание.

Понеже не е героиня, излишно е да описваме външността й. Страхувам се да кажа, че носът й е по-скоро малък, отколкото обратното, и че бузите й са твърде кръгли и червени за една героиня; но лицето й руменее от здраве, а по устните й се появява най-свежата усмивка. В очите й бляска веселост и жизнерадост, освен когато се изпълнят със сълзи, а това се случва прекалено често, тъй като това глупаче се разплаква дори и за умряло канарче; или за някоя мишка, случайно хваната от котката; или в края на всеки роман, колкото и глупав да е той. А пък кажеше ли й се някоя по-груба дума — ако изобщо би имало тъй коравосърдечен човек, че да го стори — ех, толкова по-зле за него. Дори мис Пинкъртън, тази мрачна и богоподобна личност, престана да й се кара още след първия път и макар да разбираше от чувствителност толкова, колкото и от алгебра, заповяда на всички учители и преподаватели да се отнасят с мис Седли с най-голяма деликатност, тъй като грубото държане било вредно за нея.