Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Здравейте! — поздрави мъжът. — За ковчега ли идвате?

— Точно така — кимна Стас, а аз продължих да стоя като побита, тъй като бях потресена от гледката, която се разкри пред мен.

— Вие ли сте госпожа Смородина? — обърна се мъжът към мен. — Носите ли паспорта си? Защото не ми се ще това да иде в чужди ръце…

Не биваше да споменава паспорта ми, защото на това място остра болка прониза моето сърце. Заради всички тези безумни произшествия бях забравила за него, а сега отново осъзнах, че съм лишена от документа си и тежко въздъхнах.

— Госпожа Смородина — отвърна сурово Стас — не си носи паспорта и изобщо няма защо да го прави, тъй като страната ни помни своите герои. Ако искате да получите хиляда рубли, трябва веднага да ни заведете при ковчега. Ако не искате — довиждане!

— Моля — предложи Плешивия и се отдръпна от вратата, но аз не бързах да се възползвам от гостоприемството му.

— Ами кучето?

— Вързано е с верига.

Огромната кавказка овчарка съсредоточено ни наблюдаваше. Плешивия тръгна към плевника, като пътьом ни обясняваше:

— Сложих го тук, под навеса, за всеки случай, току-виж — времето се развалило…

Навесът бе пристроен към плевнята и под него наистина се мъдреше един ковчег, поставен върху тухли. Бронзовата му табелка сияеше и общо взето — последното убежище имаше образцов вид.

— Като новичък е — прокара ръка по капака му и гордо заяви Плешивия. — Това е то дъбът… А как само е изработен! Но са изтръгнали болтовете му… За съжаление нямах време да го поправя.

Съжалението му бе искрено и изобщо се усещаше, че ковчегът на татко му бе легнал на сърцето. Ала въпросният ковчег подейства на Стас по съвършено различен начин. Той се навъси и немного любезно попита:

— Къде го намерихте?

— В горичката — отвърна Плешивия. — Отидох да разходя кучето там и изведнъж гледам — ковчег. Такава находка е малко необичайна, не мислите ли? Болтовете му — изтръгнати, а ковчегът — празен. За всеки случай пуснах кучето да надуши следите, но то не откри нищо. А след това видях табелката и се изправих пред избор. До нас вече бе стигнал слухът, че на гробището са разкопали някакъв гроб. Ужасно светотатство! Та затова трябва ше да реша дали да се обадя в милицията, или да се свържа с вдовицата. И реших, че ще е по-добре да направя второто.

— Има си хас — ченгетата няма да ви дадат пукната пара.

— Това не беше единственият ми аргумент — кимна Плешивия и отново йезуитски се усмихна. — Бихте ли ми дали хилядарката?

Стас му подаде парите, в продължение на тридесетина секунди Плешивия разглежда банкнотата на светлината, кимна в знак на задоволство и предложи:

— Вземете го.

Ние се спогледахме.

— Един момент — рече Стас, хвана ме за ръката и ме поведе под навеса. — Какво да правим? Ако не вземем този идиотски ковчег, възможността да го продаде на още някого е напълно реална, способен е на всичко… — Което си е право — така си беше, Плешивия имаше вид на изключително предприемчив човек. — Или ще се обади в милицията.

— Ами че аз също се канех да се обадя в милицията.

— Но той ще им каже, че е говорил с вдовицата. Сигурен съм, че ченгетата ще се заинтересуват от това.

— Но нали аз съм тази, която дойде да вземе ковчега…

— Точно така. И това ще ги заинтересува още повече, защото е сигурен знак, че знаеш къде се намира вдовицата.

— Ти какво предлагаш да направим?

— Ще трябва да вземем тази гадория.

— Изобщо не е гадория…

— Зная, зная. Това е последното убежище на татко и на всичкото отгоре е направено от истински дъб, че и табелка си има.

Плешивия ни гледаше напрегнато и се усмихваше. Стас отиде при него и му каза:

— Бихте ли ни помогнали да го натоварим в колата? Ще си платим естествено.

— С удоволствие! — откликна Плешивия. — Трябва да ви предупредя, че ковчегът е тежък. Аз здравата се поизпотих с него, докато го докарах от горичката с една ръчна количка, която сам съм си направил.

— Значи вече имате опит — зарадва се Стас.

Оказа се, че не е лесна работа да натоварим ковчега в джипа и изгубихме доста време с това занимание, а най-важното бе, че покрай нас се събра тълпа любопитни. С общи усилия се справихме със задачата, но това не ме накара да се почувствам кой знае колко щастлива.

— Някой ще ни наклепа в милицията — притеснявах се аз, докато се отдалечавахме от къщата.

— Да ни наклепа! — злобно отвърна Стас, който направо бе каталясал от пренасянето.

Въздъхнах тежко, но нашите изпитания не свършиха с това. Стигнахме до гаража и тогава се изправихме пред задачата да извадим ковчега от колата.