Паулу Коелю - Захир

— Мисля, че онази жена беше права — подхвърлих аз. — След като разкажеш една история, би трябвало да се освободиш от нея, нали така?

— Аз съм се освободил. Но докато го прави, човек разбира — и точно в това се крие тайната, — че някои истории са прекъснати по средата. От такива истории ни е по-трудно да се освободим, а докато не затворим една глава, не можем да започнем следващата.

Спомних си за един текст на тази тема, който бях чел в интернет и чието авторство ми приписваха (макар и никога да не бях писал подобно нещо):

„Ето защо е толкова важно да позволим на някои неща да си отидат. Да ги пуснем на свобода. Да се избавим от тях. Хората трябва да осъзнаят, че никой не играе с белязани карти, понякога печелим, друг път губим. Не се надявай да ти върнат нещо, не се надявай да признаят усилията ти, да открият гениалността ти, да разберат любовта ти. Не се колебай да приключиш с даден етап. Не от гордост, от некадърност или надменност, а защото той просто не се вмества повече в живота ти. Затвори вратата, смени диска, почисти дома си, изтупай праха. Престани да бъдеш този, който си бил, и се превърни в този, който си всъщност.“ По-добре все пак да потвърдя това, което казва Михаил:

— Какво означава „прекъснати истории“?

— Естер не е тук. В определен момент тя не можа да продължи да се освобождава от нещастието и да позволи на радостта да се върне. Защо? Защото нейната история, както и историята на милиони хора, зависи от Енергията на любовта. Тя не може да продължава сама: или престава да обича, или очаква любимият й да я потърси.

В неуспелите бракове, когато един от двамата спре да върви, другият е принуден да стори същото. И докато чака, запълва времето си с любовни авантюри, благотворителни дружества, прекалени грижи за децата, нагърбване с много работа и тъй нататък. Много по-лесно би било да поговорят открито върху проблема, да настояват, да изкрещят: „Да продължим напред, иначе ще умрем от скука, от тревога, от страх.“

— Искаш да кажеш, че Естер не успява да се освободи от тъгата заради мен?

— Не казах това: не смятам, че единият може да обвинява другия при каквито и да било обстоятелства. Казах, че тя трябва да избере дали ще спре да те обича, или ще те накара да я потърсиш.

— Но нали сега тя прави точно това!

— Знам. Ако зависеше от мен обаче, бих отишъл при нея само когато гласът ми го позволи.

— Готово! Ортопедичната яка излезе от живота ти и се надявам никога повече да не се върне в него. Моля те да избягваш резки движения, защото на мускулите ти им трябва време. Впрочем какво става с момичето с ясновидските способности?

— Какво момиче? Какви ясновидски способности?

— Нали в болницата ти ми каза, че някой чул глас, който го предупредил, че ще ти се случи нещо!

— Не е момиче, а момче. А ти ми обеща да се поинтересуваш за епилепсията.

— Свързах се със специалист. Попитах го дали е срещал подобни случаи. Отговорът му ме поучуди, но с твое позволение ще ти припомня, че медицината си има своите тайни. Сещаш ли се за историята с момчето, което излиза от къщи с пет ябълки и се връща с две?

— Да: може да ги е изгубило, да ги е подарило, стрували са по-скъпо и прочие… Не се притеснявай, знам, че няма общовалидни отговори. Би ли ми казал, преди да започнеш, дали Жана д’Арк не е страдала от епилепсия?

— По време на разговора ни приятелят ми спомена и нея. Жана д’Арк започнала да чува гласове, когато била на тринайсет години. Показанията й доказват, че е виждала и светлини — което е един от симптомите на епилептичния пристъп. Според доктор Лидия Бейн, известна невроложка, тези състояния на екстаз, в които е изпадала светицата воин, са проявление на така наречената музикогенна епилепсия, при която пристъпите биват предизвиквани от определена мелодия: в случая с Жана д’Арк това е бил звънът на камбаните. Да не би момчето да е получило епилептичен пристъп в твое присъствие?

— Да.

— Имаше ли някаква музика?

— Не си спомням. Но дори да е имало, едва ли сме я чували поради шума от приборите, освен това бяхме погълнати от разговора.

— Напрегнато ли ти изглеждаше?

— Много напрегнато.

— Това е другата причина за пристъпите. Темата е много по-стара, отколкото си мислим: още в Месопотамия са съществували изключително точни описания на това, което тогава са наричали „болестта на падането“, последвана от конвулсии. Нашите прадеди са смятали, че се е дължала на присъствието на демони, които обсебвали нечие тяло. Едва много по-късно гъркът Хипократ обяснил тези конвулсии с разстройство на мозъчните функции. Въпреки това и днес епилептиците са жертви на предразсъдъци.