Паулу Коелю - Захир

С усмивка на лице тя веднага взе телефона, свърза се с импресариото си и го помоли да промени датите на ангажиментите й. Чух я да добавя: „И не казвай, че съм болна, защото съм суеверна, винаги когато съм използвала това извинение, накрая наистина съм се разболявала. Кажи, че трябва да се грижа за човека, когото обичам.“

Имаше цял куп спешни проблеми за разрешаване: отложени интервюта, покани, на които трябваше да се отговаря, да се изпратят благодарствени картички на тези, които ми се бяха обаждали по телефона или ми бяха изпратили цветя, да се пишат текстове, предговори, препоръки. Мари по цял ден поддържаше контакт с агентката ми, променяйки програмата ми така, че на всеки да бъде отговорено. Вечеряхме вкъщи, като разговаряхме ту на интересни, ту на банални теми — като всяка двойка. По време на една вечеря, след като бяхме изпили по няколко чаши вино, тя подхвърли, че съм се променил.

— Фактът, че си бил близо до смъртта, сякаш ти е възвърнал до известна степен живота — каза тя.

— С всички е така.

— С твое позволение — без да искам да споря с теб, нито да предизвиквам сцена на ревност, — откакто си се прибрал вкъщи, не говориш за Естер. Така беше и след като завърши Време да раздираш, време да съшиваш : книгата ти се отрази като някакъв вид терапия, която за съжаление не трая дълго.

— Искаш да кажеш, че злополуката може да е предизвикала някакви последствия в мозъка ми?

Но макар че тонът ми не беше агресивен, тя реши да смени темата и започна да ми разказва колко се е изплашила по време на едно пътуване с хеликоптер от Монако до Кан. Накрая се озовахме в леглото и се любихме, въпреки че беше доста трудно заради ортопедичната ми яка, но независимо от това се любихме и се почувствахме много близки.

Четири дни по-късно огромната хартиена купчина върху бюрото ми бе изчезнала. Останал бе само един голям бял плик с името ми и номера на апартамента ми. Мари понечи да го отвори, ала аз й казах, че не е спешно.

Тя не ме попита нищо — можеше да са извлечения от банковите ми сметки или тайно писмо от някоя влюбена в мен жена. Аз също не й дадох никакви обяснения, взех плика от масата и го пъхнах между някакви книги. Ако продължавах да го гледам през цялото време, Захирът щеше да се върне.

Любовта, която изпитвах към Естер, не бе намаляла нито в един миг. Докато бях в болницата, всеки ден си спомнях по нещо интересно: не разговорите ни, а моментите, прекарани заедно с нея в мълчание. Спомнях си очите на момичето, въодушевено от приключението, на жената, гордееща се с успеха на мъжа си, на журналистката, заинтригувана от всяка тема, по която пишеше, и — от определен момент нататък — очите на съпругата, за която сякаш нямаше повече място в живота ми. Този неин тъжен поглед се бе появил още преди Естер да стане военен кореспондент; ставаше радостен всеки път, когато тя се връщаше от бойното поле, но само няколко дни след това отново помръкваше.

Един следобед телефонът иззвъня.

— Момчето е — каза Мари, подавайки ми слушалката.

От другата страна на линията чух гласа на Михаил, който най-напред ми каза, че съжалява за станалото, а после ме попита дали съм получил плика.

— Да, при мен е.

— Смяташ ли да отидеш при нея?

Тъй като Мари слушаше разговора, реших, че ще е по-добре да сменя темата.

— Нека да поговорим насаме по този въпрос.

— Не че искам нещо в замяна, но ти обеща да ми помогнеш.

— Държа на обещанията си. Щом се възстановя, ще се видим.

Той ми даде номера на мобилния си телефон, оставих слушалката и видях, че Мари вече не е същата жена.

— Значи всичко продължава постарому — подхвърли тя.

— Не. Всичко се промени.

Трябваше да бъда по-ясен, да й кажа, че все още искам да видя Естер, че знам къде се намира. И когато настъпеше моментът, щях да хвана някакъв влак, такси, самолет или каквото и да било превозно средство, за да отида при нея. Ала това означаваше да изгубя жената, която в тази минута бе до мен, приемайки всичко, правейки всичко възможно, за да ми докаже колко държи на мен.

Беше подло от моя страна, наистина. Засрамих се от себе си, но такъв е животът; освен това по някакъв необясним начин аз също обичах Мари.

Замълчах, защото винаги съм вярвал в знаците и, спомняйки си за мълчаливите моменти, прекарани до жена ми, знаех, че — със или без гласове, със или без обяснения — часът на срещата ми с нея още не е настъпил. А сега трябваше да се концентрирам не толкова върху разговорите ни, а върху мълчанието, защото именно то ми даде пълната свобода да разбера докога нещата между нас бяха вървели добре и от кой момент нататък се влошиха.