Паулу Коелю - Вещицата от Портобело

Идеята да я „убия“ за пред света не беше моя. Атина искаше да изчезне и ме попита възможно ли е. Обясних и, ге ако съдът реши, ге държавата трябва да се грижи за сина й, аз няма да мога да застана срещу закона. Но от мига, в който съдията се произнесе в нейна полза, бяхме свободни да изпълним плана й.

Атина съвсем ясно осъзнаваше, ге щом срещите в склада стават толкова популярни на местна пог-ва, мисията й винаги ще бъде спъвана. Нямаше никакъв смисъл да върви пред тълпата и да заявява, ге не е никаква кралица, вещица или божествено проявление. Хората са избрали да следват силните и да дават власт на когото те решат. А това беше против всигко, което изповядваше — свободата на избора, на преклонението пред самия хляб, на съ-буждането на лигните заложби, без водаги и пастири.

Също така нямаше смисъл и да изщва. Хората щяха да го изтълкуват като оттегляне в пустинята, като възнасяне в небесата, като пътуване за среща с тайните тибетски угители, които Живеят в Хималаите. Вегно щяха да огакват нейното завръщане. Легендите около нея щяха да се множат и вероятно щеше да се създаде култ кълг лигността й. Признаците се появиха, щом тя престана да ходи в Портобело. Информаторите ми казваха, ге противно на онова, което смятаха всигки, култът Застрашително расте. Запогнали да се създават подобни групи. Появили се „наследници“ на Агия София. Снимката на Атина била публикувана във вестниците — с детето на ръце. Продавали я тайно, показвали я като мътеница, жертва на нетърпимостта. Окултисти запогнали да говорят за „Ордена на Атина“, където — след заплащането на някаква сума и след известно време — се осъществявала среща с основателката.

Следователно оставаше единствено „смъртта“. Но при съвсем нормални обстоятелства, като обикновен говек, чийто край настъпва в ръцете на убиец от големия град. Това ни задължаваше да вземем редица предпазни мерки:

а) Престъплението не биваше да се свързва с мъ-генигество по религиозни пригини, защото ситуацията, която се опитвахме да избегнем, щеше да се влоши.

б) Жертвата не биваше да бъде разпозната.

в) Убиецът не биваше да бъде заловен.

г) Трябваше ни труп.

В град като Лондон всеки ден има убити, обезобразени, обгорени, но обикновено залавяме престъпника. Така ге се наложи да гакаме близо два месеца до слугката в Хампстед. Дори в този слугай ние успяхме да открием убиеца, но топ беше мъртъв. Заминал за Португалия и се самоубил с изстрел в устата. Възмездието бе полугено. Трябваше ми сапо малко съдействие от страна на най-близки приятели. Вършим си услуги, те понякога ме молят за неща, които не са съвсем редни, но щом никой важен Закон не е нарушен, съществува, да регем, известна гъвкавост при тълкуването.

И тогно това направихме. Щом трупът бе открит, аз и един мой дългогодишен приятел бяхме определени да следим слугая. Погти едновременно полугихме известието, ге португалската полиция е намерила в Гимарайш тялото на самоубиец. Имало бележка, в която си признавал за убийството. Описвал и подробностите, които отговаряха на нашия слугай. Също така давал указания как да се разпоредят с наследството му — да го раздадат на разни благотворителни институции. Оказа се убийство от страст. В края на краищата много гесто любовта свършва по този нагин.

В оставената бележка убиецът казвал още, ге е довел жената от бивша република на Съветския съюз и е направил всигко възможно да й помогне. Бил готов да се ожени за нея, за да полуги тя английско гражданство. Но накрая открил едно нейно пито, адресирано до някакъв герлшнец. Той я бил поканил да прекара няколко дни в неговия замък.

В писмото пишела колко много желае да замине и веднага да й прати самолетен билетна да лгогат да се видят гас по-скоро. Били се срещнали в някакво английско кафене. Разменили си само две писма, нищо повеге.

Пред нас беше съвършената ситуация.

Приятелят ми малко се колебаеше. Никой не обига да ита неразрешен слугап в досието си, но аз казах, ге ще поета вината, и той се съгласи.

Отидох на тястото, където се налхираше Атина — една прекрасна къща в Оксфорд. Със спринцовка й взех талко кръв. Отрязах кигури от косата й, леко обгорих костите, но без да ги изгарят напълно. Върнах се на тестопрестъплението и пръснах „доказателствата“. Понеже знаех, ге ДНК анализът е невъзтожен, тъп като никой не познава истинските й родители, ти оставаше единствено да скръстя ръце и да се надяват новината да не срещне широк отзвук в пресата.