Паулу Коелю - Край река Пиедра седнах и заплаках

Може би виното ме караше да мисля така. В края на краищата, който не работи, не трябва да яде.

„Това е само сън. Ще свърши.“

Колко ли дълго бих могла да продължа да сънувам? За пръв път се замислих дали през следващите дни да не отида с него в планината. В края на краищата идваха празници, които щяха да продължат почти цяла седмица

— Коя сте вие? — попита ме една красива жена, която седеше на нашата маса.

— Негова приятелка от детинство — отговорих аз

— Той правеше ли подобни неща като дете? — продължи тя.

— Какви неща?

Разговорът на масата като че ли постепенно замря

— Вие знаете какви — настоя жената. — Чудеса.

— Той още от дете умееше да говори много хубаво -отвърнах, без да разбирам какво точно искаше да каже

Всички се засмяха, включително и той, а аз така и не узнах причината за този смях. Но виното ме караше да се чувствам освободена, а и не беше нужно да разбирам всичко, което ставаше около мен.

Спрях да разсъждавам и се включих в разговора но само след миг забравих какво бях казала. Замислих се отново за почивните дни.

Чувствах се добре тук, запознах се с нови хора. Сериозните разговори бяха изпъстрени с шеговити забележки и имах усещането, че участвам в това, което става по света. Поне тази вечер бях престанала да бъда жената, чиято връзка с живота се осъществява единствено чрез телевизията и вестниците.

Колко много неща ще имам за разказване, като се върна в Сарагоса! А ако приемех поканата за празниците, бих могла да живея цяла година с новите спомени.

„Той имаше право да не обръща внимание на това което говорех за Сория“, разсъждавах аз. И ми стана мъчно за мен самата: от години в чекмеджето на паметта ми стояха все същите истории.

— Пийнете още малко — обърна се към мен някакъв белокос мъж, като пълнеше чашата ми.

Пих. Замислих се за това колко малко интересни неща ще мога да разкажа на децата и внуците си.

— Разчитам на твоята компания — каза той тихо, за да не го чуят другите. — Нали ще отидем до Франция?

Виното ми даваше свободата да говоря това, което мисля.

— Само ако ми обясниш нещо — отвърнах аз.

— Какво?

— Това, за което спомена в кафето преди беседата…

— За медальона?

— Не — отговорих аз, като го гледах право в очите и правех всичко възможно да изглеждам трезвена. — Другото, за което ти спомена.

— По-късно ще говорим — каза той и смени темата.

Обяснение в любов. Не ни бе останало време да разговаряме, но поне бих могла да го убедя, че се заблуждава.

— Ако искаш да дойда с теб, ще трябва да ме изслушаш — казах аз.

— Не искам да говорим тук. В момента се забавляваме.

— Ти напусна много рано Сория. За теб аз съм само една връзка с родното ти място. Помагала съм ти да се чувстваш близо до корените си и това ти е давало сили да вървиш напред.

„Но друго няма. Не може да става и дума за любов.“

Той ме погледна, ала нищо не каза. Някой го извика, за да чуе мнението му, и аз не успях да продължа.

„Поне му казах съвсем ясно какво мисля“, рекох си. Подобна любов може да съществува само в приказките.

Защото в реалния живот истинската любов трябва да е възможна. Дори и да не ни отвърнат веднага с взаимност, любовта може да оцелее само ако живеем с надеждата — колкото и малка да е тя, — че ще завоюваме любимия човек.

Останалото са фантазии.

Той ме погледна от другия край на масата, сякаш бе отгатнал мислите ми, и вдигна тост с думите:

— За любовта!

И той беше малко опиянен. Реших да се възползвам от случая.

— За мъдрите, които са в състояние да проумеят, че някои влюбвалия са само детинщини — казах аз.

— Мъдрият е мъдър само защото обича. А глупавият е глупав, защото мисли, че може да разбере какво е любовта — отвърна той.

Останалата част от компанията чу тези думи и още в следващия миг започна разгорещен спор за любовта. Всички имаха предварително изградено собствено мнение и го защитаваха със зъби и нокти. Бяха необходими доста бутилки вино, докато се успокоят. Накрая някой каза, че е късно и собственикът на ресторанта иска да затваря.

— Чакат ни пет почивни дни! — извика някой от съседната маса. — И ако собственикът иска да затвори ресторанта, то е само защото вие говорите за сериозни неща!

Всички от нашата компания, с изключение на него, се засмяха.

— Къде тогава можем да говорим за сериозни неща? -попита той пияния от съседната маса.

— В църквата! — извика пияният. И тоя път целият ресторант избухна в смях.