Паулу Коелю: Край река Пиедра седнах и заплаках

Ще забравя пътищата, планините и полята от моите мечти — онези мечти, за които не съм знаела.

Спомням си моя вълшебен миг, оня момент, в който едно „да“ или „не“ може да промени цялото ни съществуване. Сякаш беше толкова отдавна, а в действителност е изминала само една седмица, откакто срещнах отново моя любим и го изгубих.

На брега на река Пиедра написах тази история. Ръцете ми замръзваха, краката ми изтръпваха от неудобното положение и често се налагаше да прекъсвам писането.

— Постарай се да живееш! Спомените са за възрастните — казваше той.

Може би любовта ни кара да остаряваме преждевременно, а когато младостта отмине, отново ни подмладява. Но как бих могла да не си спомням за тези мигове? Ето защо пишех — за да превърна тъгата в носталгия, а самотата в спомени. Пишех, за да мога да хвърля в река Пиедра тази история, след като я разкажа на самата себе си — така ме бе посъветвала жената, която ми даде подслон. И тогава, според думите на една светица, водата щеше да угаси онова, което огънят бе написал.

Всички любовни истории си приличат.

Прекарахме детството и юношеството си заедно. После той замина — всички младежи напускат малките градове. Каза, че иска да опознае света и че мечтите му се простират отвъд полетата на Сория.

Години наред не знаех почти нищо за него. Получавах от време на време по някое писмо и това бе всичко — той никога не се върна, за да види отново горите и улиците на нашето детство.

Когато завърших гимназия, се преместих да живея в Сарагоса и открих, че той е имал право. Сория беше малко градче и единственият й известен поет бе казал, че човек открива пътя си, вървейки. Приеха ме в университета, намерих си приятел. Започнах да уча за един конкурс, който все не се провеждаше. Работих като продавачка, за да се издържам, не спечелих конкурса, разделих се с приятеля си.

И тогава писмата му започнаха да пристигат по-често, марките бяха от най-различни страни и предизвикваха у мен завист. Той беше по-възрастният, знаеше всичко, обикаляше света, чувстваше се волен като птица, докато аз се опитвах да пусна корени.

В даден момент писмата му започнаха да идват от едно и също място във Франция и да говорят за Бога. В едно от тях той дори изразяваше желание да постъпи в семинария и да прекара живота си в молитви. Написах му отговор, като го помолих да се порадва още малко на свободата си, преди да се обвърже с нещо толкова сериозно.

Когато прочетох писмото си, реших да го скъсам: коя бях аз, та да говоря за свобода и обвързване? Именно той разбираше от тези неща, не аз.

Един ден узнах, че изнася беседи. Учудих се — бе твърде млад, за да учи другите на нещо. Преди две седмици обаче той ми изпрати картичка, в която пишеше, че ще говори пред малка група слушатели в Мадрид, и настояваше да отида.

Пропътувах четири часа от Сарагоса до Мадрид, защото исках да го видя отново. Исках да чуя как говори. Исках да седнем с него в някое кафе, да си спомним времето, когато играехме заедно и ни се струваше, че светът е твърде голям, за да го обиколим.

Беседата се провеждаше на много по-официално място, отколкото си бях представяла, и имаше повече хора, отколкото очаквах. Не разбирах как е възможно това.

„Може би се е прочул“, помислих си. Нищо не бе споменал в писмата си. Прииска ми се да заговоря присъстващите, да ги попитам защо са тук, но не посмях.

Изненадах се, когато той влезе. Изглеждаше по-различен от момчето, което познавах, но за единайсет години нямаше как да не се е променил. Бе станал по-красив, а очите му блестяха.

— Връща ни това, което винаги ни е принадлежало -каза някаква жена до мен.

Думите й бяха странни.

— Какво връща? — попитах.

— Това, което ни бе отнето. Религията.

— Не, той нищо не ни връща — каза една по-млада жена, която бе седнала от дясната ми страна. — Те не могат да ни върнат онова, което вече ни принадлежи.

— Тогава защо сте тук? — попита раздразнено първата жена.

— Искам да го чуя. Искам да знам как разсъждават, защото някога са ни изгаряли и могат да поискат да го сторят пак.

— Неговият глас е глас в пустиня — каза жената. — Той прави каквото може.

Момичето се усмихна с ирония и се обърна напред, за да прекрати разговора.

— За един семинарист поведението му е доста смело — продължи жената, като този път гледаше към мен и търсеше подкрепа.

Тъй като нищо не разбирах, замълчах и жената се отказа да спори. Момичето до мен ми намигна, сякаш му бях съюзница.