Димитър Коруджиев - Необикновената история на едно момче

И днес вече никой не гледа така оптимистично на бъдещето на света, доколкото то е свързано с науката — освен, естествено, част от самите учени. Навсякъде по света заседават конгреси и симпозиуми, там се обсъждат и добрите, и лошите страни на научно-техническата революция, хората се опитват да ограничат вредните последствия от нея. А между тях е вече и опасността човека да се превърне в роб на машините и покрай постоянното общуване с тях сърцето му да закоравее. Появиха се писатели фантасти от нов тип. Те описват катастрофата, която ни очаква, ако не овладеем страшните сили на науката и техниката, ако допуснем сега развиващите се биотехнологии безнаказано да конструират непознати в природата живи организми. Защото утре може да се стигне дотам, да бъдат генетически съединявани кон и мишка, човек и маймуна, дърво и птица. Да, дотам може да се стигне. Тогава светът ще изгуби сегашния си облик и ще се появят нови, зловещи същества.

„Корабокрушенецът от «Цинтия»“ е двадесет и осмият роман от Жул Верновата епопея и една от творбите му, които разказват за въображаеми географски открития: „Пет седмици в балон“, „Капитан Хатерас“, „Леденият сфинкс“ и д-р. Защо все пак романът е написан съвместно с Андре Лори и кой е този човек?

Става дума всъщност за Паскал Грусе, един от ръководителите на Парижката комуна. След нейния разгром той бива заточен в тихоокеанския остров Нова Каледония. След едно смело бягство с лодка Грусе стига до Ню Йорк, оттам се връща в Европа — не във Франция обаче, а в Лондон. Амнистията за комунарите от 1880 година му позволила да отиде в Париж. Включва се отново в политическия живот и бива избран за депутат. Под името Филип Дарил публикува книги на обществени теми и статии. Под името Андре Лори става известен като автор на две многотомни поредици от повести и разкази за юноши. Както се вижда, интересна и разнопосочна личност. За политическите дейци романтизмът и „развинтеното“ въображение, общо взето, не са характерни. Тези хора са делови. Но ето че Андре Лори обединява в себе си едното и другото. Той е запален поклонник на Жул Верн, върви по неговите стъпки, в романите му се изобретяват машини, правят се научни открития и същевременно се преживяват приключения. Но той не притежава нито таланта, нито обширните познания на своя учител. Лори е предлагал романи и на издателя на Жул Верн — Жул Етцел. Етцел не ги е харесвал особено много и не ги е приемал. На два пъти обаче той откупува негови книги — не за да ги отпечата, а за да бъдат преработени от Жул Верн. В романите е имало „нещо“, но не са били добре написани. Защо Жул Верн се е съгласявал да преработва романи на Лори, които излизат впоследствие от негово име? Причината е проста. По договор трябвало да предава на издателя си по два романа годишно. Всичко това е предполагало тежка и напрегната всекидневна работа. Понякога, завършвайки поредната си книга, писателят не е имал идея каква ще бъде следващата. Не му е оставало време за предварителен размисъл. Издателят се опитва да облекчи Жул Верн — автор, който му е носел големи печалби. Ето защо е откупил двата романа на Лори: под перото на големия писател те са добили естествено съвсем друга стойност. Колкото до „Корабокрушенецът от «Цинтия»“, това е единственият официално „регистриран“ резултат от сътрудничеството между Лори и Верн. Не е известно кой какъв дял има в създаването на книгата, но на Лори принадлежи вероятно „скелетът“ на историята, а на големия майстор на жанра — дооформянето на сюжета, на образите и стила, а също и главите, свързани с географските открития.

Кои са тези въображаеми географски открития, наредили романа между творбите предтечи на научната фантастика? В продължение на столетия мореплавателите безуспешно се опитвали да намерят най-краткия път от Атлантическия до Тихия океан. Обичайните маршрути — покрай нос Добра Надежда или обхода на нос Хорн — силно затруднявали търговските връзки с източните страни, пътуванията били продължителни и опасни. Пръв открива Северния морски път шведският географ и арктически изследовател Ерик Норденшьолд. Неговият кораб „Вега“ извършва точно такова пътешествие, каквото е описано в романа. Норденшьолд стигнал на двеста километра от своята цел — Беринговия пролив — и бил принуден да зимува там в продължение на много месеци. През 1879 година той завършил експедицията си за два дни. В „Корабокрушенецът от «Цинтия»“ фантазията се преплита с реалните факти. Ерик узнава, че човекът, който може да му съобщи тайната на неговия произход, се намира на „Вега“. Юношата попада на борда на „Аляска“, кораб, тръгнал да търси Норденшьолд, и в критичния момент заменя капитана. Великолепното оборудване на „Аляска“ (така, както е описано в романа) превъзхожда възможностите на полярната навигация по онова време. Какви ли не детайли са промислени предварително: стоманен таран за разбиване на ледовете, електрически прожектор, мощни взривни вещества — пак за разбиване на ледните маси, горивни устройства за използуване на моржова и тюленова мас вместо въглища и т. н. Най-удивителен обаче е маршрутът на „Аляска“. Тя напуска Стокхолм, пресича Атлантическия океан, оставя зад себе си проливите на американската Арктика и недалеч от входа на Беринговия пролив среща „Вега“. От Беринговия пролив влиза в Източно Сибирско море, взима курс на запад, заобикаля нос Челюскин и се връща в Стокхолм, повтаряйки в обратно направление маршрута на Норденшьолд. Първото в света околосветско плаване в полярни води е било извършено от двадесетгодишния Ерик за седем месеца и четири дни. Така поне са решили авторите. От книгата на самия Норденшьолд — „Плаването на «Вега»“ — те са почерпили безпогрешни сведения за сибирската природа и обитателите на руска Арктика.