Димитър Коруджиев - Чудният свят на приключенията

„Четири години след смъртта ми ще ме забравят…“ Може да изглежда чудно, но цитираните думи принадлежат на Робърт Луи Стивънсън, автор на прочутия роман „Островът на съкровищата“. Този очарователен писател се оказа лош пророк по отношение на собственото си творчество. Това не е единствената щастлива грешка в историята на литературата и аз я споменавам тук не като куриоз, а като пример на скромност и самовзискателност.

Кое е накарало Стивънсън да се обърне към приключенския жанр? Ще открием верния отговор, ако си припомним как е протекъл живота му. Той е роден през 1850 година в Единбург, Шотландия, в образовано семейство. Бил е болнав и впечатлителен, но същевременно го привличат странствуванията и още в ученическите си години пътува много из своята родина. Потомъкът на три поколения инженери и строители на фарове, следва отначало строително инженерство в Единбург, после разбира, че здравето му е неподходящо за такава професия и се заема с право. Стивънсън не станал адвокат, болестта го тласнала в съвсем друга посока. Когато лекарите установили, че има туберкулоза, той напуснал мъгливата Шотландия и заживял в Южна Франция. Здравето му укрепнало и бъдещият писател тръгнал пешком по пътищата на Франция придружаван от едно товарно муле. Плувал с лодка и по белгийските и холандски реки и канали. Първите му две книги описват тези пътешествия. По-късно семейни причини (женен е за американка), го заставят да предприеме трудното за онова време пътуване до Северна Америка. Състоянието му рязко се влошило и лекарите го изпратили във високопланинското швейцарско селище Давос, където написал няколко сборника с есета.

През 1882 г. Стивънсън създава книгата „Нови хиляда и една нощ“, където използува похватите на арабския приказен епос. Но той разказва всъщност за заобикалящата го действителност, за младото поколение на неговата епоха и скритите пороци на обществото. На следващата година — 1883-та, едва 33-годишен, Стивънсън издава книгата, която обезсмърти името му — „Островът на съкровищата“. Най-напред разказвал романа на своя доведен син, за да види как ще го възприемат младите читатели.

Болестта му налагала да потърси място с много мек климат и той се заселва в последните години от живота си на един от островите Самоа в Тихия океан. Но аз съм сигурен, че е удовлетворил така и постоянното си желание да види и преживее нещо ново. Все по-ясно става, че и инженерството, и адвокатската кантора са били неподходящи за Стивънсън. Той е роден пътешественик, един от ония мъже, които през целия свой живот остават дълбоко в душата си момчета, омаяни от романтиката на приключенията. Приковаван често на легло от болестта, Стивънсън е пишел книги, в които измислените от него герои потъвали във вихъра на вълнуващи събития, каквито сам той не е бил способен да преживее. Под перото му всяка тема се превръща в остродинамична приключенска творба. В „Черната стрела“, роман, който създава след насърчителния успех на „Острова на съкровищата“, той гради сюжета върху чисто историческо събитие — войната между червената и бялата роза в Англия през 15 век. В „Приключенията на Дейвид Балфур“, книга, написана в последните години от живота му, едно действително убийство в Шотландските планини служи за повод, за основна брънка, върху която се „навързват“ безбройните приключения на главния герой.

Съдбата на Стивънсън е пример за несломимостта на човешкия дух. Той не отстъпва пред тежкия жребий, който му е отредила природата, и си поставя цел и я постига. Но не само това ни кара да се възхищаваме от неговата личност. През целия си живот Стивънсън не унива, радва се на всяко ново преживяване, обича хората, веселието и бодростта. Неслучайно туземците от Самоа оградили гроба на „разказвача на приказки“, който се намира на един хълм сред Тихия океан и не позволявали да се ходи на лов близо до това място. Оня, който, не хленчи в минути на физическа слабост и страдания, а се бори и твори, е освен всичко друго и смел човек. За една от книгите на Стивънсън, издадена под измислено име, били написани следните редове: „По всичко личи, че авторът е някой румен, провинциален джентълмен, изхранен с кървави бифтеци, който не сваля червения ловен фрак и ботушите, и гони неуморно лисици.“ А в това време писателят не можел да става от леглото.

Стивънсън сам съчинил надгробния си надпис в стихове, които най-добре показват и радостта, доставена му от живота в добри мигове, и неизтощимата му любов към чудния свят на пътешествията.