Тери Пратчет - Пирамиди

— Тук съм, за да те спася — оповести демонът. Мъжът го изгледа с присвити очи.

— Да ме спасиш? — повтори той.

— Да. Защо си затворен?

Мъжът провеси глава:

— Изрекох богохулства срещу царя.

— Как го направи?

— Изтървах една скала на крака си. Сега ще ми изтръгнат езика.

Тъмната фигура поклати съчувствено глава.

— Някой жрец те е чул, нали? — попита.

— Не. Аз самият му казах. Подобни думи не трябва да ми се разминат безнаказано — добродетелно отсъди мъжът.

Наистина ни бива за тия работи, помисли си Тепик. Животните не биха могли да постъпват така. Трябва да си човешко същество, за да си толкова истински тъп.

— Мисля, че трябва да си поговорим по този въпрос навън — предложи Тепик. — Защо не дойдеш с мен?

Мъжът се дръпна назад и яростно го погледна.

— Искаш от мен да избягам?

— Струва ми се, че това е добра идея, не мислиш ли?

Мъжът се втренчи в очите му, а устните му мърдаха безгласно. И очевидно взе решение.

— Стражи! — изпищя той.

Викът изкънтя в спящия палат. Вероятният му спасител впи в него невярващ поглед.

— Побърканяк — заяви Тепик. — Всички сте побъркани.

Излезе от килията, грабна ръката на Птраци и пое забързано по мрачните коридори. Зад тях затворникът максимално използваше езика си, докато все още си го имаше, за да врещи проклятия.

— Къде ме водиш? — попита Птраци, докато елегантно се изнизваха покрай един ъгъл и тръгнаха към вътрешен двор, преграден с колони.

Тепик се поколеба. Не бе обмислял особено развитието на нещата оттук нататък.

— Защо си правят труда да заключват вратите? — попита, като разглеждаше колоните. — Ето това искам да знам. Чудя се защо ли ти не се върна обратно в килията си, докато аз бях в другата?

— Аз… аз не искам да умра — тихичко отговори тя.

— Не те обвинявам за това.

— Не трябва да говориш така! Грешно е да не искаш да умреш!

Тепик хвърли бърз поглед на покрива около двора и откачи абордажната си кука.

— Мисля, че би трябвало да се върна обратно в килията си — каза Птраци, без всъщност да предприема никакво действие в тази насока. — Грешно е дори и да си помислиш да не се подчиниш на царя.

— О? И какво се случва с теб тогава?

— Нещо лошо — не уточни тя.

— Искаш да кажеш, че е по-лошо от това да те хвърлят на крокодилите или Гълтачът на Души да вземе душата ти? — уточни Тепик и здраво закрепи куката за някакъв скрит перваз на плоския покрив.

— Тази мисъл е интересна — призна Птраци и спечели Наградата на Тепик за Прояснено Съзнание.

— Струва си да се обмисли, нали?

Тепик увисна на въжето, за да му изпробва здравината.

— Казваш, че ако така и така ти се случи най-лошото, можеш да спреш да се притесняваш — каза Птраци. — Ако Гълтачът на Души те пипне, независимо какво правиш, крокодилите могат и да ти се разминат, нали?

— Качвай се първа — нареди Тепик. — Мисля, че някой идва.

— Кой си ти всъщност?

Тепик порови в торбичката си. Беше се върнал в Джели преди цяла вечност само с дрехите, които сега носеше, но пък с тях беше и по време на изпита си. Изпробва в ръката си ножа за мятане Втори номер и стоманата заблестя в сиянието. Вероятно това беше единствената стомана в цялата страна. Не че Джелибейби не бе чувала за желязото. Нещата просто стояха по следния начин: ако медта се е оказала достатъчно добра за пра-пра-пра-пра-прадядо ти, значи става и за теб.

Не, стражите не заслужаваха ножове. Нищо лошо не бяха направили.

Ръката му стисна мрежичката с капаните. Бяха от малкия модел със зъбци само по три сантиметра. Капаните не убиват, само позабавят хората за известно време. Ако в петата ти се забодат един или два от тях, значително забавяш хода си и ставаш крайно предпазлив, освен ако не си от фаталните ентусиасти.

Пръсна няколко от тези съоръжения в началото на коридора и изтича обратно до въжето, като се изтегли нагоре с няколко бързи замаха. Стигна до покрива точно когато първите стражи изтърчаха под трегера. Изчака, за да чуе първата ругатня, после нави въжето и забърза след момичето.

— Ще ни хванат — предположи тя.

— Не ми се вярва.

— А после царят ще ги накара да ни хвърлят на крокодилите.

— O, не. Не мисля… — Тепик спря. Идеята беше интригуваща. — Би могъл — осмели се да каже. — Много е трудно да си убеден в каквото и да е.

— Тогава какво ще правим?

Тепик се вторачи над реката в сияещите пирамиди. Голямата Пирамида беше още в строеж, на светлината се виждаше как струпаните камъни, смалени от далечината, се носеха около върха й. Количеството труд, което Птакласп влагаше в работата, беше изумително.