Лоис Бюджолд: Без гравитация

Тъмнокосо момиче спря да намести някакъв вързоп… Лео се вцепени. Вързопът бе бебе.

Истинско бебе. Разбира се, че истинско, какво друго? Лео запелтечи наум. Бебето подозрително надзърташе от майчината си гръд към непознатия мъж. Хвана се още по-здраво с четирите си ръце за една от гърдите й, сякаш се страхуваше от съперничество.

— Ау — засмя се тъмнокосото момиче и с една от долните си ръце отлепи дебелите пръстчета, без да спира да засажда с горните едно от стеблата.

Момичето бе елегантно, дребно и страшно необикновено за непривикналите очи на Лео. Късата й коса падаше красиво около лицето и свършваше на тила. Беше толкова гъста, че напомни на Лео за котешка козина — човек можеше да я погали и да се успокои. Другото момиче бе блондинка и нямаше бебе. То първо погледна нагоре и се усмихна:

— Имаме си компания, Клер.

Лицето на тъмнокосото грейна от радост.

— Тони! — възкликна щастливо.

Лео разбра, че го е докоснала само една случайна доза от този лъч радост, минал покрай него към истинската си цел.

Бебето отпусна три от ръцете си и им помаха настоятелно:

— О-о-о!

— О, добре — засмя се Клер. — Искаш да отидеш при татко, а? — Тя освободи бебето от пухкавата торба, прикрепена към гърдите й. — Ще отидеш при татко? При татко ли ще ходиш, Анди?

Бебето се ентусиазира от предложението и размаха разпалено четирите си ръце, пищейки от удоволствие. Тя го бутна към Тони много по-бързо, отколкото Лео би посмял да си представи. Тони се усмихна доволно и го пое.

— Ще се върнеш ли при мама? — запита Тони.

— О-о — съгласи се бебето.

Тони го пусна в пространството, разпери ръцете му, сякаш опъваше морска звезда и го завъртя като колело. Бебето прибра ръце, лицето му застина в доволно изражение и то се завъртя още по-бързо. Цялото засия от успешния си опит. „Ще запомнят този миг, помисли си Лео. Естествено…“

Още веднъж Клер подхвърли бебето към баща му. Странно бе да си помислиш, че това русоляво момче е баща на каквото и да било. Самата тя го последва и застана до Тони. Той автоматично й предложи ръка за опора и те продължиха да държат ръцете си. Явно това бе нещо повече от учтива подкрепа.

— Клер, това е мистър Граф — Тони не толкова го представи, колкото го показа, сякаш беше награда. — Той ще ме обучава по нови технологии на заваряването. Мистър Граф, това е Клер, а това е нашият син Анди.

Анди се носеше към баща си, хвана се с една ръка за русата му коса, с друга за ухото, после прехвърли захвата си върху червената му фланелка.

— Клер бе избрана за първата естествена майка от нашия вид — продължи гордо Тони.

— Аз и още четири момичета — поправи го скромно тя.

— Клер също беше в Заваряването и Монтажа, но повече не може да работи отвън. След като се роди Анди, тя бе в Домакинство, в Хранителни Технологии и сега в Хидропоника.

— Д-р Йей каза, че съм много важен експеримент, от който ще се види кой вид продуктивност е най-малко рискован. Има предвид, че се грижа за Анди — обясни Клер. — Липсва ми, че не излизам Навън, защото там е вълнуващо, но и тук ми харесва. По-разнообразно е.

— Приятно ми е, Клер — каза смело той.

Клер побутна Тони и кимна към русата си колежка, която се бе приближила.

— О, това е Силвър — продължи почтително Тони. — През повечето време тя работи в Хидропоника.

Силвър кимна и косата й се развя в меки платинени вълни. Лео се зачуди дали оттук не идваше името й. Тя имаше ясно очертани скули, които са остри и неприятни на тринадесет и впечатлително елегантни на тридесет и пет. Сините й очи гледаха хладно и не толкова скромно, колкото тези на загрижената Клер, чието внимание отново бе отвлечено от желанията на Анди. Тя подхвана бебето и го закрепи с предпазния колан.

— Добър ден, Мистър Ван Ата — каза Силвър и направи пирует във въздуха. Очите й тихо крещяха „Забележи ме!“ Всичките й двадесет маникюра бяха лакирани в розово.

Ван Ата отговори с лека самодоволна усмивка:

— Добър ден, Силвър. Как върви?

— Имаме да засадим още една тръба след тази. Ще свършим преди да дойде другата смяна.

— Добре, добре — развесели се Ван Ата. — Опитай се да запомниш да заставаш отдясно на човека, който стои под теб, когато говориш с него, Бонбонче!

Силвър бързо се изви, за да изпълни изискванията на Ван Ата. Лео иронично отбеляза, че стаята бе радиално подредена, и това „отдясно“ означаваше Ван Ата да остане в центъра. Къде го беше срещал преди?

— Добре, хайде, момичета — Ван Ата тръгна, а Лео се понесе неохотно след него като хвърляше от време на време по един поглед назад.