Лоис Бюджолд - Без гравитация

Лео не искаше да го притиска. Всички от екипажа в Селището смятаха, че имат право да знаят всяка мисъл на четириръките. В тяхното отделение нямаше нито една врата, която да се заключва. Наблюдаваха ги като мравки под лупа.

Той се отърси от критичните мисли, но не можа да прогони негодуванието. Цял живот бе вярвал в собствената си техническа правота: че ако следва тази звезда, никога няма да се препъне. Тази вяра се бе превърнала в негова черта. Почти автоматично бе внесъл техническата правота в обучението на групата, в която бе и Тони… Но все пак… този път, това не изглеждаше напълно достатъчно. Сякаш бе наизустил отговора и откриваше, че въпросът е бил променен.

Но какво повече можеше да поискат от него? Какво повече очакваха да даде? Какво можеше да направи един човек?

Спазъм от неясен страх го накара да потрепне. Ясните очертания на звездите в екрана се замъглиха от сянката на дилемата, която заоблачи хоризонта на съвестта му. Повече.

Той потрепери, обърна се с гръб към необятността. Съвсем сигурно бе, че тя можеше да погълне човек.

Ти, един от пилотите на товарната совалка, бе затворил очи. Може би беше съвсем естествено при тези обстоятелства, помисли си Силвър, изучавайки лицето му от десет сантиметра разстояние.

Ти отвори очи за миг. Силвър бързо премина в действие. Усмихна се, притвори очи и възстанови ритъма на бедрата си.

— О-о-х — мълвеше тя така, както я бе научил Ван Ата. Хайде да получа малко отговор, сладурче, казваше Ван Ата. Затова тя произнесе съчетанието от звуци, които сякаш му доставяха удоволствие. Тези звуци вършеха работа и при пилота, щом тя си спомни да ги приведе в действие.

Ти затвори очи, разтвори устни, дъхът му се учести. Лицето на Силвър се отпусна замислено и тихо. Беше благодарна, че той не я наблюдава. Все пак погледът на Ти не я караше да се чувства неудобно, както този на мистър Ван Ата, който сякаш винаги бе недоволен. Като че ли тя трябваше да направи нещо друго или нещо повече, или нещо различно.

Челото на пилота се бе изпотило, кафявите къдрици на косата му полепнаха около бляскавия контакт. Машинен мутант, биологичен мутант, поравно докоснат от различни технологии. Може би затова в началото Ти бе решил, че тя е леснодостъпна след като той самият бе чудак. Двама чудаци заедно.

Той потрепери, въздъхна конвулсивно и я прилепи силно към тялото си. Всъщност изглеждаше доста уязвим. Мистър Ван Ата никога не изглеждаше уязвим в този момент. Силвър не бе съвсем сигурна на какво точно приличаше той.

„Какво получава от този акт, което аз не получавам? — чудеше се Силвър. — Какво ми има?“ Може би наистина беше, както я бе обвинил веднъж Ван Ата, фригидна — неприятна дума, която й напомняше за машините и за боклука, заключен в контейнери вън от Селището. Заради него тя се бе научила да пъшка, да се огъва приятно, а той й казваше кога да се отпусне.

Силвър си спомни, че има и друга причина да си държи очите отворени. Тя отново погледна над главата на пилота. Наблюдателният прозорец на тъмната контролна кабина, където те се чукаха, гледаше към товарителната площадка. Мястото между контролната кабина на площадката и входа към въздушния шлюз на товарната совалка бе слабо осветено и пусто. „Побързайте, Тони, Клер, притесняваше се Силвър. Не мога да се занимавам с този през цялата смяна.“

— Уау — Ти си пое дъх. Излезе от транса, отвори очи и се усмихна. — Когато са ви планирали да живеете в безтегловност, са помислили за всичко. — Той поотпусна силната си прегръдка, погали Силвър по гърба, по бедрата, по долните ръце. Потупа одобрително ръцете й върху мускулестите му хълбоци. Абсолютно функционални.

— Как хората долу се предпазват от, хм, разделяне един от друг? — полюбопитства тя с предимството на човек, който е притиснал в ъгъла очевиден експерт по въпроса.

Той се усмихна широко:

— Гравитацията ни придържа.

— Колко странно. Винаги съм смятала, че гравитацията е нещо, с което трябва да се бориш през цялото време.

— Не, само през половината време. През другата половина тя работи за теб — увери я той.

Ти елегантно се освободи от тялото й — може би това бе резултат от опита му като пилот — и я целуна по врата:

— Добро момиче.

Силвър леко се изчерви, беше благодарна за слабото осветление. Ти моментално съсредоточи вниманието си към необходимото за случая почистване. Бързо продухване и пълният със сперма кондом заминаваше по тръбата за боклука. Силвър потисна съжалението си с леко потрепваме. Жалко, че Ти не бе един от тях. Твърде жалко бе, че имаше толкова други преди нея в списъка за майчинство. Твърде жалко…