Лоис Бюджолд - Без гравитация

— И аз започвам да мисля така. Вашата история — тя се подвоуми, — вашата измислена история имаше изумителен ефект. Те никога не са чували нещо такова. Аз също не я бях чувала.

— Случи се преди две години.

— Наистина, доста ги обезпокои. — Тя се замисли. — Надявам се, не прекалено.

— Ами, аз се надявам да са се разтревожили много. Това е истинска история и аз съм част от нея. — Той я погледна: — Някой ден може да им се случи нещо подобно. И ще се окажат криминално невежи, ако не успея да ги подготвя.

— О — усмихна се за миг тя.

И последните ученици бяха заминали напред по коридора.

— По-добре да ги настигна. Целият ми курс ли ще наблюдавате? Хайде, ще ви направя оксиженист.

Тя поклати отрицателно глава.

— Звучи приемливо. Но се страхувам, че аз също имам работа и трябва да те оставя сам. Ще се справите, Мистър Граф — кимна му тя.

Анди изплези език и изплю оризената каша, която Клер току-що му бе набутала в устата.

— Ба-а — отбеляза той. Топчето ориз явно предизвика вниманието му, защото го улови между горната си дясна и долната лява ръка и започна бавно да го върти. — Ех! — измърмори той щом новата му играчка се превърна в обикновено петно.

— О, Анди — промълви объркано Клер и изчисти петното от ръцете му. — Хайде, бебчо, трябва да я опиташ. Д-р Йей каза, че е добра за теб!

— Може би не е гладен — обади се Тони.

Хранителният експеримент се провеждаше в личното отделение на Клер, предоставено й заради раждането на Анди. Предишните й съквартирантки често й липсваха, но тя смяташе, че Компанията е права. Нейната популярност и чарът на Анди сигурно нямаше да помогнат при многобройните нощни хранения, смените на памперси, газовете, мистериозните диарии и треска или на другите бебешки мъки.

Напоследък Тони също й липсваше. Вече няколко седмици почти не го беше виждала. Новият инспектор по заваряване непрекъснато му създаваше работа. Ритъмът на живота в Селището сякаш се ускоряваше с всеки ден. Имаше дни, в които и дъх не можеше да си поемеш.

— Може би не му харесва — предположи Тони. — Опитвала ли си да я смесиш с онази другата каша?

— Всички са специалисти — въздъхна Клер. — Освен мен… Както и да е, вчера хапна малко.

— Какъв й е вкусът?

— Не знам, не съм я опитвала.

— Хм — Тони взе лъжицата от ръката й, улови малко ориз и го пусна в устата си.

— Хей! — възмути се Клер.

— Ба! — задави се Тони. — Дай ми онази кърпа. — Той изплю кашата. — Нищо чудно, че не я иска. Това те задушава.

— Хм! — Клер грабна лъжицата и се понесе към кухненското отделение да я измие.

— Опитай го!

Тя подуши чашката:

— Ще го имам предвид.

През това време Анди бе сграбчил долната си дясна ръка с горните и я хапеше.

— Все още е рано за месо — въздъхна Клер и се изправи.

Анди си пое дъх, без малко да се разплаче, но се ограничи само до едно „О-о!“, защото вратата се отвори и разкри нов интересен обект.

— Как върви, Клер? — попита д-р Йей. Дебелите й безполезни крака се влачеха след нея.

Клер се ободри, харесваше д-р Йей. Нещата сякаш винаги се поуспокояваха, когато тя се появеше:

— Анди не иска да яде оризова каша. Харесва само банановата.

— Ами, опитай тогава с овесена каша при следващото хранене — каза д-р Йей и се понесе към Анди с протегната ръка. Той я сграбчи с горните си. Тя освободи ръката си и я протегна надолу, а той я сграбчи с долните и се засмя: — Координацията на долната част на тялото му е добра. Обзалагам се, че до първия си рожден ден ще постигне нивото на горната част.

— Онзи ден се показа четвъртото му зъбче — отбеляза Клер.

— Природата казва, че е време да започнеш да се храниш с оризова каша — обърна се д-р Йей престорено сериозна към бебето. То се държеше за ръката ококорило очи в златните халки на ушите й, съвсем забравило за храната: — Не се престаравай прекалено, Клер. С първото дете винаги е така. Стараем се всичко да е идеално, само за да се уверим, че можем да се справим. Ще ти бъде по-спокойно с второто. Гарантирам, че всички бебета се справят с оризовата каша преди да навършат двадесет, без значение какво правим ние.

Клер се засмя със скрито облекчение:

— Мистър Ван Ата питаше как се справя той.

— О — д-р Йей прибра усмивката си. — Разбирам. — Тя предпази обецата си от нападение като премести Анди достатъчно далече, но това го завъртя в нежелана посока. Той запротестира с пълно гърло. Д-р Йей капитулира и протегна пръсти към него. Анди отново тръгна към обецата, ръка върху ръка върху ръка.