Лоис Бюджолд: Братя по оръжие

След поредния асансьор закрачиха по коридор с офиси — Майлс забеляза сензорните скенери, монтирани в една от арките — после минаха през две автоматични врати и влязоха в тих кабинет.

— Лейтенант лорд Майлс Воркосиган — застанал мирно, съобщи водачът им. — И… неговата телохранителка.

Майлс сви юмруци. Само бараярец можеше да изрази толкова фино презрение с пауза от половин секунда. Отново у дома.

— Благодаря ви, сержант, свободен сте — отвърна капитанът зад комуникационния пулт. Пак зелената имперска униформа — посолството трябваше да поддържа етикета.

Майлс заинтригувано погледна човека, който щеше да е негов командир. Капитанът му отвърна със същото любопитство.

Привлекателен наглед мъж, макар и далеч не красив. Тъмна коса. Очи с цвят на индийско орехче, тежки клепачи. Волева уста, месест нос с римски профил в тон с офицерската му прическа. Пръстите му бяха тъпи, с чисти нокти. Седеше неподвижно със сключени пред брадичката длани и позата му издаваше напрежение. Трийсетинагодишен.

„Но защо ме гледа като кутре, което се е изпикало на килима? — зачуди се той. — Току-що идвам, още не съм имал време да го обидя. О, Господи, надявам се да не е от ония бараярски селяци, които ме смятат за мутант, резултат от неуспешен аборт…“

— Е — започна капитанът и с въздишка се облегна назад, — значи вие сте синът на великия мъж, а?

Пред очите на Майлс заплува червена мъгла. Можеше да чуе кръвта в ушите си, пулсираща като смъртоносен марш. Ели го наблюдаваше, затаила дъх. Устните му помръднаха — той мъчително преглътна. После отново опита.

— Тъй вярно, господин капитан — сякаш от огромно разстояние се чу да казва Майлс. — А кой сте вие?

Едва се сдържа да не попита „А вие чий син сте?“ Не трябваше да проявява яростта, която караше стомаха му да се свива. Щеше да му се наложи да работи с този човек. А може изобщо да не беше възнамерявал да го обиди. Откъде би могъл да знае този непознат, че Майлс с кръв и пот е доказал собствените си способности? „Мутантът е тук, само защото баща му го е пратил…“ Можеше да чуе думите на баща си: „За Бога, момче, със задника си ли мислиш?“ Той изпусна гнева си с продължителна успокояваща въздишка и дръзко изправи глава.

— А — рече капитанът, — да, вие сте приказвали само с помощника ми. Аз съм капитан Дъв Галени. Военен аташе в посолството и по заместителство и шеф на службата за сигурност тук. Признавам, че появяването ви ме смущава. Не ми е съвсем ясно какво трябва да правя с вас.

Не говореше със селски акцент. Гласът му звучеше хладно, образовано, градски. Майлс не можеше да определи мястото му в бараярската география.

— Не съм изненадан, господин капитан — отвърна той. — Самият аз не очаквах да се озова на Земята. Преди месец трябваше да се явя в командването на Имперската служба за сигурност в Сектор две на Тау Кит. Но поради изненадваща сетаганданска атака се наложи флотът на „Свободните наемници от Дендарии“ да напусне пространството на Махата Соларис. Тъй като не ни бяха платили, за да воюваме директно със сетаганданците, ние избягахме и не успяхме да се върнем по по-пряк маршрут. Това е първата ми възможност да се явя пред представител на Службата, откакто откарахме бегълците в новата им база.

— Не ми беше… — Капитанът замълча и устните му потръпнаха. — Не ми беше известно, че изключителното бягство на Дагула е било тайна операция на бараярското разузнаване. Нямаше ли опасност да се схване като явен враждебен акт срещу Сетаганданската империя?

— Тъкмо затова бяха използвани наемниците от „Дендарии“, господин капитан. Операцията трябваше да е по-малка, но положението излезе от контрол. Стигна се до бойни действия. — Застанала до него, Ели продължаваше да гледа право напред и дори не мигна. — Аз… хм… нося подробен доклад.

Капитанът очевидно водеше вътрешна борба.

— Каква е връзката между „Свободните наемници от Дендарии“ и Имперската служба за сигурност, лейтенант? — накрая попита той. В гласа му прозвучаха почти жалостиви нотки.

— Хм… какво ви е известно, господин капитан?

Капитан Галени вдигна ръце.

— До вчера, когато се свързахте с нас, бях чувал за тях съвсем бегло. В моя архив — архивът на Службата за сигурност! — успях да открия само три неща. Че не трябва да ги атакуваме, че сме длъжни незабавно да се отзоваваме на молбите им за помощ и за повече информация да се обръщаме към щаба на Службата в Сектор две.

— А, да — отвърна Майлс, — точно така. Вашето посолство е едва от трети клас, нали? Хм, добре, всъщност е съвсем просто. „Дендарии“ се използват за строго секретни операции, които или са извън обхвата на Имперската служба за сигурност, или поради политически причини не бива да се свързват с Бараяр. В случая с Дагула бяха налице и двете условия. Генералният щаб издава заповедите със съгласието на императора и шефът на Имперската служба за сигурност Илян ги предава на мен. Командната верига е съвсем къса. Аз съм посредникът, единствената свръзка. Напускам имперския щаб като лейтенант Воркосиган и се появявам някъде като адмирал Нейсмит. Изпълняваме поставената ни задача и после аз изчезвам също толкова загадъчно, колкото съм се появил — поне от гледна точка на „Дендарии“. Бог знае с какво си мислят, че се занимавам в свободното си време.