Лоис Бюджолд - Подаръци за зимния празник

— Подреждат ледени скулптури. М’лорд поръча ледени цветя и скулптури на всякакви същества и неща, за да запълни градината с тях, понеже почти всички истински растения са под снега. А живи цветя могат да се сложат едва преди самата церемония, късно сутринта.

— Боже господи, той организира сватба на открито в такова време? Това какво е — някакъв бараярски обичай ли?

— Хм, не. Не съвсем. Доколкото знам, м’лорд отначало се надяваше на есенна сватба, но госпожа Ворсоасон още не беше готова. Но той вече беше решил, че сватбата ще е в градината. Идеята е гостите да се съберат в замъка Воркосиган, после да излязат тук, за да присъстват при произнасянето на клетвите, а накрая да се приберат в балната зала, където ще има тържествен прием, храна, танци и всичко останало.

И замръзнали, и първа помощ за пострадалите от преохлаждане…

— Но мисля че ако слънчевото време се задръжи, всичко ще бъде наред.

Роик реши да премълчи за всички идеи на прислугата относно възможните катастрофи, заложени в този сценарий. Все едно, обслужващия персонал на замъка Воркосиган се беше обединил в решимостта си да направи така, че ексцентричния план на м’лорд да се осъществи.

Очите на Таура ярко пробляснаха на сутрешните лъчи на слънцето, промъкнало се между високите градски сгради.

— Нямам търпение да премеря роклята, която лейди Алис ми приготви за церемонията. Облеклата на бараярските дами са толкова интересни! Но сложни. Изглежда, в известен смисъл това е нещо като униформа, само че не знам каква да се чувствам в нея — новобранец или вражески агент. Е, мисля, че във всеки случай истинските дами няма да ме осъдят на разстрел. Налага се да уча толкова правила! Но сигурно на вас това ви изглежда много просто. Та вие сте израснали с това.

— Не съм израснал с това. — Неопределеното махване с ръка на Роик обхващаше внушителните каменни стени на замъка Воркосиган, издигащи се над обледенелите дървета на вътрешната градина. — Баща ми е прост работник-строител в Хасадар. Това е столицата на Окръг Воркосиган, тя се намира на няколкостотин километра оттук, в подножието на Дендарийските планини. Там сега строят много. Той искаше да ме уреди за чирак на строежите, но ми се отвори възможност да стана уличен страж и аз се възползвах от нея. Честно казано, това беше доста импулсивно решение. Бях на осемнайсет и твърде малко разбирах от живота. После се наложи да науча много.

— А какво охранява уличната стража? Улиците?

— Включително и улиците. Всъщност — целия град. Правиш всичко, което трябва да се прави. Регулираш движението, докато не се е превърнало в една огромна тапа за улиците — или след като вече се е случило. Решаваш проблемите на онези, които са недоволни от нещо, опитваш се да им попречиш да убият роднините си или разчистваш бъркотията след това, ако не си успял. Намираш откраднато имущество, ако ти провърви. Много време прекарах в нощни патрули. Когато обикаляш града пеша, виждаш страшно много неща, при това отблизо. Научих се как да се справям с парализатор, с шокова палка, с огромни пияни грубияни. И след няколко години започна да ми се струва, че се справям добре.

— А как се оказахте тук?

— А… Имаше един малък инцидент… — Той смутено сви рамене. — Някакъв психар окончателно превъртял и се опита да открие стрелба от автоматична иглена пушка на главния площад в час пик. Аз, хм… го разоръжих.

Веждите й удивено се вдигнаха.

— С парализатор ли?

— Уви, не. Тогава не бях на дежурство. Наложи се да правя всичко с голи ръце.

— Малко е трудничко да се приближиш достатъчно за ръкопашен бой до човек, който стреля с иглена пушка.

— Ъхъ. Това беше проблемът.

Устните й се отвориха в усмивка. Или поне белите й зъби изведнъж станаха по-дълги.

— В онзи момент всичко ми се струваше съвсем логично, макар че после изобщо не можех да си спомня за какво, по дяволите, съм си мислел. Както и да е, той уби само пет души, а не петдесет и пет. Неизвестно защо всички решиха че това е нещо изключително, макар че съм уверен, че това е нищо в сравнение с онова, с което се е налагало да се сблъсквате там.

Вдигнатият й поглед сигурно беше отправен към далечните звезди, макар че небето вече беше станало бледосиньо.

— Ей, ръстът ми може да е голям, но не съм иглобронирана. Ненавиждам онзи вой, с който режещите ленти се разгъват и прелитат край тебе, макар и с ума си да разбирам, че чувам само онези, които са ме пропуснали.

— Аха. — прочувствено се съгласи Роик. — Накратко, вдигна се идиотски шум и някой ме препоръча лично на старшия оръженосец на м’лорд, Пим. И ето ме тук. — Той обгърна с поглед блестящата вълшебна градина. — Мисля, че в хасадарските улички бях по̀ на място.